Слязохме долу у господин и госпожа Ким. Те ни бяха хазаи. Господин Ким беше вечно намусен набит мъж, който май ме обичаше, но не го изразяваше по никакъв начин, а госпожа Ким (или, както й виках, Кими) ми беше първа приятелка, моята шантава бавачка корейка, с която играехме на карти. Когато бях буден, почти през цялото време стоях с Кими. Мама никога не е била по готвенето, докато Кими можеше да ти приготви какво ли не, от суфле до би бим боп15, така че да си оближеш пръстите. Днес за рождения ми ден беше направила пица и шоколадова торта.
Хапнахме. Всички запяха „Честит рожден ден“ и аз духнах свещичките. Не помня какво си пожелах. Разрешиха ми да остана до по-късно, отколкото обикновено, защото още бях превъзбуден от всичко, което бяхме видели и бях спал доста следобед. Както бях по пижама, поседях с мама, татко, господин и госпожа Ким на задната веранда, пих лимонада и гледах синевата на вечерното небе, слушах цикадите и звуците от телевизорите по другите апартаменти. Накрая татко каза:
— Време е да си лягаш, Хенри.
Измих си зъбите, казах си молитвата и си легнах. Бях капнал от умора, но не можех да заспя. Татко ми почете малко, а после, след като видяха, че пак не заспивам, те с мама изключиха осветлението, оставиха вратата на стаята открехната и отидоха в хола. Уговорката беше да ми свирят докогато пожелая, но при условие че лежа в леглото и слушам. И така, мама седна на пианото, татко извади цигулката и двамата пяха и свириха много дълго. Приспивни песни, lieder, ноктюрни — сънена музика, която да поуспокои диването в стаята. Накрая мама влезе да види дали съм заспал. Сигурно съм изглеждал дребен и притеснен в креватчето — нощно зверче по пижама.
— О, миличък. Още ли си буден?
Аз кимнах.
— Ние с баща ти си лягаме. Добре ли си?
Казах „да“ и тя ме прегърна.
— Днес в музея беше много интересно, нали?
— Може ли утре да отидем пак?
— Утре не, но ще отидем много скоро, обещавам.
— Добре.
— Лека нощ. — Тя остави вратата отворена и щракна осветлението в антрето. — Да спиш в кош и да сънуваш грош!
Чувах тихи звуци: как тече чешмата, как някой пуска водата в тоалетната. После всичко беше обгърнато от тишина. Виждах, че в съседната къща свети, някъде мина кола с надуто радио. Полежах така малко, като се мъчех да се унеса, после станах и всичко се преобрази.
Събота, 2 януари 1988 година, 4:03 часът след полунощ — неделя, 6 юни 1968 година, 10:46 часът вечерта
(Хенри е на 24 и на 5 години)
Хенри: Сега е 4:03 часът след полунощ през януари, навън е страшен студ, аз съм се прибрал току-що. Ходих да потанцувам и не съм пил много, но съм капнал от умора. Докато търся ключовете в ярко осветения вход, падам зашеметен на колене и започва да ми се гади, после се озовавам в непрогледен мрак и повръщам върху плочките на пода. Надигам глава и виждам светещ в червено надпис „ИЗХОД“, после очите ми свикват с тъмнината и съглеждам тигри, пещерни жители — мъже с дълги копия и жени със стратегически оскъдни кожи, кучета, които приличат на вълци. Сърцето ми бие като обезумяло и за един размътен от алкохола миг си мисля: „Мамка му, върнал съм се чак в каменната епоха“, после включвам, че надписът „ИЗХОД“ се вписва по-скоро в двайсети век. Разтреперан, се изправям и както съм бос, тръгвам по ледените плочки към вратата, целият съм настръхнал. Цари пълна тишина. От климатика въздухът е влажен и хладен. Стигам при входа и надзъртам в съседното помещение. Пълно е с остъклени витрини, а бялото сияние на уличните лампи, което влиза през високите прозорци, ми показва хиляди бръмбари. Слава богу, намирам се в музея „Фийлд“. Стоя, без да се помръдвам, дишам дълбоко и се опитвам да се посъвзема. В размътения ми мозък изниква нещо и аз се мъча да разбера какво. Би трябвало да правя нещо. А, да. Петият ми рожден ден… някой беше там и всеки момент аз ще се превърна в този някой… Трябва да облека нещо. Да. Наистина.
От бръмбароманията изтичвам в дългия коридор, който разсича на две втория етаж, и хуквам по западното стълбище към първия етаж — пак добре, че още не е настъпила епохата на охранителните камери. Огромните слонове са надвиснали застрашително в лунната светлина и аз им махам с ръка на път за магазинчето за сувенири вдясно от главния вход. Обикалям изложената стока и откривам няколко многообещаващи нещица: декоративен нож за отваряне на писма, метална лента — да си отбелязваш докъде си стигнал в книгата, която четеш, със знака на „Фийлд“ и две тениски с динозаври отпред. Ключалките по витрините са си детска залъгалка — отварям ги с фиба, която откривам до касовия апарат, и се самообслужвам. Дотук добре. Пак се качвам по стълбите на третия етаж. Тук се намира своеобразният „мозъчен тръст“ на „Фийлд“ — тук са кабинетите на научните сътрудници. Разглеждам имената по вратите, но никое не ми говори нищо, накрая избирам наслуки една врата и пъхам металната лента за книги в ключалката, докато бравата не поддава, после влизам вътре.