В кабинета работи някой си В. М. Уилямсън, който се оказва много разхвърлян тип. Помещението е задръстено с вестници, чаши от кафе и препълнени пепелници, върху писалището има отчасти възстановен скелет на змия. Бързо оглеждам това свърталище с надеждата да открия някакви дрехи, но не намирам нищо. В следващия кабинет работи жена — Дж. Ф. Бетли. В третия, където опитвам, вече имам късмет. Д. У. Фич старателно е окачил в дрешника цял костюм, който, общо взето, ми е по мярка, само ръкавите и крачолите са ми възкъси и сакото в раменете ми е широко. Обличам под сакото една от тениските с динозаврите. Бос съм, но поне съм скрил голотиите си. Освен това Д. У., бог да го поживи, се е запасил в бюрото с неотворено пакетче бисквити „Орео“. Конфискувам ги и си тръгвам, като затварям предпазливо вратата след себе си.
„Къде бях, когато се видях?“ Затварям очи и умората ме поваля телесно, милва ме със сънени пръсти. Още малко и ще се строполя, но после се окопитвам и си спомням: силуетът на мъж, който върви към мен, осветен в гръб от входа на музея. Трябва да се върна в голямата зала.
Когато влизам, всичко вътре тъне в тишина. Тръгвам към средата на помещението, като се мъча да възстановя гледката с входа, после сядам недалеч от гардероба, така че да изляза отляво на сцената. Чувам как в главата ми нахлува кръв, как климатикът жужи, как по Лейк Шор Драйв профучават автомобили. Изяждам десет бисквити „Орео“ — бавно, като разделям двете половинки на всяка и изстъргвам с предни зъби пълнежа, после смуча шоколадовите половинки, за да ми стигнат за по-дълго. Нямам представа колко е часът и колко трябва да чакам. Сега вече съм почти изтрезнял и съм сравнително бодър. Минава време, не се случва нищо. Накрая чувам тихо трополене, задъхано дишане. Тишина. Чакам. Изправям се тихо и тръгвам с нечути стъпки през залата, като минавам бавно през светлината, която пада косо върху мраморния под. Заставам в средата на вратата и викам, но не високо:
— Хенри!
Нищо. Браво на момчето, мълчи си, нащрек е. Опитвам още веднъж.
— Няма страшно, Хенри. Аз съм твоят екскурзовод, тук съм, за да те разведа. На специална обиколка. Не се плаши, Хенри.
Чувам съвсем слаб звук — като въздишка.
— Донесъл съм ти тениска, Хенри. За да не измръзнеш, докато разглеждаме експонатите. — Сега вече го различавам, застанал е на ръба на мрака. — Ето. Дръж!
Мятам тениската и тя изчезва, после момчето излиза в светлината. Тениската му стига до коленете. Аз на пет години: черна остра коса, лунна бледност с кафяви, почти славянски очи, стоя нащрек, личи, че съм доста буен. На пет години съм щастлив, сгушил съм се в нормалността и в прегръдката на родителите си. От този миг нататък всичко се промени.
Тръгвам бавно напред, навеждам се към него, проронвам:
— Здрасти. Радвам се, че те виждам, Хенри. Благодаря ти, че дойде тази вечер.
— Къде съм? Ти кой си?
Гласът му е тих и писклив и отеква леко о студения камък.
— Намираш се в музея „Фийлд“. Пратен съм тук, за да ти покажа някои неща, които денем не можеш да видиш. Аз също се казвам Хенри, странно, нали?
Той кима.
— Искаш ли бисквити? Обичам да ям бисквити, когато разглеждам музеи. Така всичко става по-мултисетивно. — Поднасям му пакетчето. Момчето се колебае, не знае дали е възпитано да си вземе, гладно е, но не е сигурно колко да извади, без да прави лошо впечатление. — Вземи колкото искаш. Аз вече изядох десет, трябва да ме догониш. — Момчето си взема три. — Има ли нещо, което искаш да видиш най-напред? — Той клати глава. — Знаеш ли какво? Хайде да се качим на третия етаж, там държат всички неща, които не са изложени. Искаш ли?