— Да.
Вървим през мрака нагоре по стълбите. Хенри не се движи бързо, затова и аз се качвам бавно заедно с него.
— Къде е мама?
— У дома, спи. Това е специална обиколка, само за теб, защото днес имаш рожден ден. Освен това възрастните не правят такива неща.
— А ти не си ли възрастен?
— Аз съм много странен възрастен. Работата ми е да изживявам приключения. Затова, веднага щом чух, че искаш да се върнеш в музея „Фийлд“, се възползвах от възможността да те разведа.
— Но как съм се озовал тук?
В горния край на стълбището той спира и ме поглежда, напълно объркан.
— Тайна. Ако ти кажа, трябва да се закълнеш, че няма да я издаваш на никого.
— Защо?
— Защото няма да ти повярват. Ако искаш, можеш да кажеш на мама и на Кими, те не се броят, но на никой друг. Чу ли?
— Добре.
Заставам на колене пред него — моето невинно Аз, поглеждам го в очите.
— Заклеваш ли се?
— Ъхъ…
— Добре тогава. Виж какво, ти пътешестваш във времето. Беше в стаята си и най-неочаквано — хоп! — се озова тук, малко по-рано вечерта е, затова разполагаме с предостатъчно време, за да разгледаш всичко, преди да се прибереш. — Той мълчи и се взира озадачено. — Разбра ли?
— Но… защо?
— И аз още не знам защо. Щом разбера, ще ти кажа. Но хайде да вървим. Бисквита?
Той си взема една, тръгваме бавно по коридора. Решавам да експериментирам.
— Дай да опитаме тук.
Пъхам металната лента за книги между рамката и вратата на кабинета с табелка „306“ и я отварям. Щраквам осветлението и по пода изникват камъни с размерите на тикви, цели и разполовени, грапави отвън и насечени от метални жилки отвътре.
— Ооо, виж, Хенри. Метеорити.
— Какво е метеорити?
— Камъни, които падат от Космоса. — Той ме гледа така, сякаш самият аз съм паднал от там. — Да опитаме ли друга врата?
Той кима. Затварям стаята с метеоритите и опитвам вратата отсреща. Помещението е пълно с птици. Птици, които уж летят, птици, кацнали навеки върху клони, птичи глави, птичи кожи. Отварям едно от хилядите чекмеджета, в него има десетина стъкленици, всяка с мъничка жълто-черна птичка и с името, залепено в долния край. Очите на Хенри са колкото чинийки.
— Искаш ли да пипнеш някоя?
— Ъхъ.
Махам памучето от гърлото на стъкленицата и изтръсквам върху дланта си една кадънка. Тя продължава да си стои, както е била в стъкленицата. Хенри я милва с обич по главицата.
— Спи ли?
— Общо взето, да.
Той ме поглежда хладно, не вярва на двусмислиците ми. Пъхам внимателно кадънката обратно в стъкленицата, пак я запушвам с памучето, връщам стъкленицата в чекмеджето, затварям го. Ужасно уморен съм. Дори думата „сън“ е съблазън, изкушение. Излизам пръв в коридора и внезапно се сещам какво съм харесал най-много онази нощ като малък.
— Ей, Хенри! Хайде да отидем в библиотеката!
Той свива рамене. Тръгвам, този път бързо, а той подтичва след мен, за да не изостава. Библиотеката е на третия етаж, в източния край на сградата. След като стигаме, заставам пред вратата и минута-две оглеждам ключалките. Хенри ме гледа, все едно ми казва; „Е, дотук бяхме!“ Търся из джобовете си и напипвам ножа за писма. Изтръгвам дървената ръкохватка и хоп! — отдолу се показва прекрасен дълъг и тънък железен зъб. Пъхам го до половината в ключалката и въртя ту в едната, ту в другата посока. Чувам как пружинките на ключалката щракат и забивам и втората половина: готово! Сезам, отвори се!
Най-сетне моят спътник е доста възхитен.
— Как го правиш?
— Не е чак толкова сложно. Ще ти покажа някой друг път. Entrez16!
Държа вратата отворена и момчето влиза. Щраквам осветлението и читалнята оживява: тежки дървени маси и столове, светлокафяв мокет, страховити огромни каталози. Библиотеката към музея „Фийлд“ няма за цел да смайва петгодишни малчугани. Тя е с ограничен достъп, тук могат да влизат само учени и изследователи. Покрай всички стени има шкафове, но в тях държат главно подвързани с кожа научни периодични издания от викторианската епоха. Книгата, която търся, е в огромен остъклен дъбов шкаф в средата на помещението. Отварям с фибата ключалката и дръпвам стъклената врата. Във „Фийлд“ наистина трябва да помислят малко по-сериозно за сигурността. Не се чувствам ужасно, задето съм го извършил: в края на краищата съм си библиотекар до мозъка на костите, през цялото време в „Нюбъри“ не се занимавам с друго, освен да показвам и да обяснявам. Отивам при бюрото до каталога и намирам парче филц и няколко поставки, които слагам на най-близката маса. След това затварям внимателно книгата и все така внимателно я вадя от шкафа и я слагам върху филца. Издърпвам един от столовете.