— Ела, качи се тук, за да виждаш по-добре.
Той се покатерва на стола, а аз разлиствам книгата.
Това са „Птиците в Америка“ на Одюбон, луксозно издание, прелестен фолиант голям формат, който на височина е почти колкото невръстното ми Аз. Този е най-запазеният екземпляр и аз съм посветил много дъждовни следобеди на това да му се възхищавам. Разгръщам го на първата илюстрация, Хенри се усмихва и ме поглежда.
— „Обикновен гмурец“ — чете той. — Прилича на патица.
— Да, прилича. Обзалагам се, че мога да позная коя ти е любимата птица.
Той клати глава и се усмихва.
— На какво се обзалагаш?
Хенри се поглежда, както е облечен в тениската с тиранозавъра, и пак свива рамене. Чувството ми е познато.
— Предлагам ти, ако позная, да изядеш една бисквита, а ако не позная, пак да изядеш една бисквита.
Хенри се замисля и решава, че не губи нищо. Отварям книгата на „Фламинго“. Той се смее.
— Познах ли?
— Да!
Лесно е да знаеш всичко, когато си го правил и преди.
— Добре, печелиш бисквита. Аз също печеля една, задето познах. Но ще ги изядем, след като разгледаме книгата, не е хубаво да поръсим с трохи сините птици, нали?
— Да!
Той оставя пакетчето върху страничната облегалка на стола и ние започваме пак отначало, като разлистваме бавно страниците с птиците, много по-живи от истинските птици в стъклениците нататък по коридора.
— Това е голяма синя чапла. Наистина е голяма, по-голяма от фламингото. Виждал ли си някога колибри?
— Днес видях няколко!
— Тук в музея ли?
— Ъхъ.
— Чакай, някой ден ще видиш и живи — приличат на малки вертолетчета, пърхат с крилца толкова бързо, че те се размиват на петно…
Отгръщам една по една страниците, все едно оправям легло: огромният лист хартия се вдига бавно и пак се спуска надолу. Хенри стои много внимателно, всеки път чака новото чудо, издава тихи звуци на удоволствие за всеки жерав, американска водна кокошка, голяма койра, пъстър кълвач. Когато стигаме до последната илюстрация — снежна овесарка, той се навежда и докосва страницата, като милва нежно изпъкналата картинка. Гледам него, гледам книгата, запомням: тази книга, този миг, първата книга, която съм обикнал, запомням как ми се е приискало да пропълзя в нея и да заспя.
— Умори ли се?
— Ъхъ.
— Да тръгваме ли?
— Добре.
Затварям „Птиците в Америка“, връщам я в стъкления й дом, отварям я на „Фламинго“, бутвам вратичката и я заключвам. Хенри скача от стола и си изяжда бисквитата. Аз връщам филца и стола на място. Хенри изключва осветлението и ние си тръгваме от библиотеката.
Разхождаме се, като си бъбрим весело за разни неща, които хвърчат и пълзят, и си ядем бисквитите. Хенри ми разказва за мама и татко, и Госпожа Ким, която му показва как се прави лазаня, и за Бренда, за която бях забравил, най-добрата ми приятелка, докато бях малък, допреди три месеца, когато тя отиде заедно с техните да живее в Тампа, щата Флорида. Заставаме пред Бушман, прочутата горила, чието препарирано великолепие ни наблюдава от малката мраморна поставка във фоайето на първия етаж, и точно тогава Хенри извиква, залита напред, пресяга се трескаво да се хване за мен, а аз го сграбчвам, но него вече го няма. Тениската е топъл празен плат в ръцете ми. Въздишам и се качвам горе, за да огледам сам мумиите. Невръстното ми Аз вече си е у дома и си ляга в креватчето. А аз запомням, запомням. На сутринта се събудих и всичко беше прекрасен сън. Мама се засмя и каза, че да пътешестваш във времето било забавно и тя също искала да опита.
Това беше първият път.
Първата среща, две
Петък, 23 септември 1977 година
(Хенри е на 36 години, Клер — на 6)
Хенри: Аз съм на Ливадата и чакам. Чакам малко встрани от полянката и съм гол, защото дрехите, които Клер държи за мен в кашон под един камък, ги няма, кашона също го няма, затова съм благодарен, че денят е топъл — вероятно в началото на септември на някоя неустановена година. Спотаил съм се във високата трева. Замислям се. Щом го няма кашона с дрехите, значи съм пристигнал във време, когато ние с Клер още не сме се срещнали. Клер може би дори не се е родила. Случвало се е и преди и аз страшно съм се дразнел: Клер ми липсва и аз доста време се крия гол на Ливадата, защото не смея да се покажа там, където живее семейството й. Мечтая си за ябълковите дървета в западния край на Ливадата. По това време на годината би трябвало да има ябълки, които, макар и ситни, кисели й нахапани от сърните, стават за ядене. Чувам, че входната врата се затръшва, и надзъртам от тревата. Презглава към мен хуква дете и когато изниква на пътеката зад нагънатата на вълни трева, сърцето ми трепва, защото на полянката изхвърча Клер.