Съвсем малка е. Залисала се е, сама е. Още е в ученическата униформа: ловджийско зелено сако с бяла блузка отдолу, с три четвърти чорапи и обувки с прав ток. Носи пазарски плик на „Маршал Фийлд“17 и плажна кърпа. Постила кърпата на земята и изсипва съдържанието на плика: най-различни писмени принадлежности. Стари химикалки, моливчета от библиотеката, пастели, миризливи маркери, писалка. Носи и тесте от хартията с името на кантората на баща й в горния край. Подрежда писмените принадлежности и тръска делово тестето хартия, сетне се заема да пробва една по една химикалките и моливите, като изписва старателно черти и заврънкулки и си тананика. Известно време я слушам внимателно и разбирам, че това е песента от „Шоуто на Дик ван Дайк“18.
Двоумя се. Клер е щастлива, залисала се е. Сигурно е около шестгодишна: щом е септември, тя явно току-що е тръгнала на училище. Очевидно не ме очаква, аз съм непознат, а съм сигурен, че първото, което научаваш, когато тръгнеш на училище, е да си нямаш вземане-даване с непознати, които ти изскачат чисто голи на любимото тайно местенце, знаят името ти и те молят да не казваш на майка си й баща си. Питам се дали именно днес е денят, когато би трябвало да се запознаем, или е друг ден. Навярно трябва да стоя много тихо: Клер или ще си тръгне и аз ще отида да си набера от онези ябълки и да задигна нещо от прането, или ще се върна към обичайната, строго установена програма.
Отърсвам се от мислите си и виждам, че Клер гледа право в мен. Твърде късно забелязвам, че си тананикам заедно с нея.
— Кой е там? — изсъсква Клер.
Наистина е настръхнала като зверче. Мисля бързо.
— Привет, жителко на Земята! — поздравявам мило аз.
— Марк! Тъпанар такъв!
Клер се оглежда с какво да ме замери и избира обувките си, които са с тежки токове с остър ръб. Смъква ги и наистина ги хвърля. Мисля, че не ме вижда добре, тя обаче има късмет и ме уцелва с едната точно по устата. От устната ми бликва кръв.
— Много те моля, не прави така.
Нямам с какво да спра кръвта, затова долепям длан до устата си и гласът ми прозвучава приглушено. Челюстта ме боли.
— Кой е?
Сега вече Клер е уплашена, аз също.
— Хенри. Аз, Клер, съм Хенри. Няма да ти направя нищо лошо, но и ти недей да ме замерваш повече.
— Върни си ми обувките. Не те познавам. Защо се криеш? — кокори се срещу мен тя.
Мятам обувките обратно на полянката. Клер ги вдига, става и ги държи така, сякаш са пистолети.
— Крия се, защото си изгубих дрехите и ме е срам. Идвам отдалеч, гладен съм, не познавам никого, а сега ми тече и кръв.
— Откъде идваш? Как така ми знаеш името?
Цялата истина и нищо друго, освен истината.
— Идвам от бъдещето. Пътешествам във времето. В бъдещето ние с теб сме приятели.
— Само по филмите хората пътешестват във времето.
— Защото искаме вие да си мислите така.
— Защо?
— Ако всички тръгнат да пътешестват във времето, ще стане голяма блъсканица. Като миналата Коледа, когато ти отиде да погостуваш на баба Абшир и се наложи да минеш през летище „О’Хара“, а там беше страхотна навалица, нали? Ние, пътешествениците във времето, не искаме да си усложняваме живота, затова не се издаваме.
Клер мисли, мисли и добавя:
— Излез оттам!
— Ще ми услужиш ли с плажната си кърпа?
Тя я вдига и всички химикалки, моливчета и листове хартия се разхвърчават. Мята ми я с протегната ръка, а аз я хващам и както съм застанал прав, се обръщам с гръб и я завързвам около кръста си. Кърпата е яркорозова и оранжева, на крещящи геометрични фигури. Точно нещото, с което си мечтаеш да се появиш загърнат на първата среща с бъдещата си съпруга. Отивам на поляната и сядам с най-голямо достойнство на камъка. Клер стои възможно най-далеч от мен, но не си тръгва от поляната. Още стиска в ръка обувките.
— Тече ти кръв.