— Е, и?
Какво пък толкоз!
— Да.
Клер е развълнувана, но и уплашена.
— Хенри. Любил си ме много пъти…
— Много, много пъти.
Трудно й е да го изрече.
— Ужасно красиво е — уверявам я аз. — Това е най-красивото нещо в живота ми. Ще бъда много нежен.
След като го казвам, изведнъж се притеснявам. Чувствам се отговорен, едва ли не някой Хумберт Хумберт, имам усещането и че ме гледат много хора и всички те са Клер. Никога през живота не ми се е правело по-малко секс. Добре, де. Поемам си дълбоко въздух.
— Обичам те.
Двамата се изправяме и залитаме леко върху грапавата повърхност на одеялото. Разпервам ръце и Клер се гушва между тях. Стоим там, на Ливадата, и се целуваме, застинали като младоженка и младоженец върху сватбена торта. И след това Клер идва при моето четирийсет и една годишно Аз почти както на първата ни среща. Без страх. Тя навежда глава назад. Аз пък се навеждам напред и я целувам.
— Клер.
— Мммм!
— Съвсем сигурна ли си, че сме сами?
— Всички, освен Ета и Нел са в Каламазу.
— Защото тук се чувствам като в „Скрита камера“.
— Гони те параноята. Много тъжно.
— Както и да е.
— Можем да отидем в моята стая.
— Опасно си е. Господи, все едно съм в гимназията.
— Какво?
— Нищо.
Клер отстъпва назад и смъква ципа на роклята си. Съблича я през главата си и я мята със завидно нехайство на одеялото. Изхлузва обувките и събува чорапите. Разкопчава сутиена си, маха го и изува гащетата. Застава пред мен напълно гола. Това си е истинско чудо: всички дребни отличителни белези, които съм обикнал, са изчезнали, коремът й е плосък, няма и следа от бременностите, които ще ни донесат толкова скръб, толкова щастие. Тази Клер е малко по-слаба, много по-жизнена от Клер, която обичам в настоящето. Отново си давам сметка колко много тъга ни е застигнала. Днес обаче всичко това е отстранено като с вълшебна пръчка, днес възможността за радост е близо до нас. Заставам на колене, а Клер се доближава и се изправя пред мен. Долепвам за миг лице до корема й и после вдигам очи: Клер се е извисила над мен с ръце в косата ми и с безоблачното синьо небе около нея.
Смъквам с движение на раменете смокинга и махам папийонката. Клер застава на колене и двамата сваляме копчетата за ръкавели съсредоточено, сякаш сме от отряд за обезвреждане на бомби. Събличам панталона и бельото. Няма как да го направиш изящно. Чудя се как мъжете стриптийзьори се справят с това затруднение. Или просто изскачат на сцената с единия крак в гащите, а с другия — отвън? Клер се смее.
— Никога не съм те виждала да се събличаш. Гледката не е от най-красивите.
— Нараняваш ме. Ела насам, за да махна ехидната усмивчица от лицето ти.
— Примирам.
С гордост мога да заявя, че през следващите петнайсет минути наистина съм заличил всички следи от превъзходство върху лицето на Клер. За беда тя е все по-притеснена, сякаш… се защитава. След четиринайсет години и един бог знае колко часове и дни, прекарани в щастливо, тревожно, припряно, морно любене с Клер, това е нещо съвсем ново за мен. Иска ми се, стига да е възможно, и тя да изпита усещането за чудо, което ме обзе, когато я срещнах и се любихме, както (нали съм си глупав) си мислех, за пръв път. Сядам задъхан. Клер също сяда и обхваща коленете си с длани, като че ли се брани.
— Добре ли си?
— Страх ме е.
— Няма нищо страшно. — Аз мисля трескаво. — Кълна ти се, че следващия път, когато се срещнем, направо ще ме изнасилиш. Наистина имаш невероятна дарба да го правиш.
— Така ли?
— Възпламеняваш се. — Ровя в кошницата с храната: чаши, вино, презервативи, кърпи. — Браво на теб, сетила си се. — Наливам и на двамата по чаша вино. — За девствеността. „Стига да има достатъчно свят и достатъчно време.“ Пий до дъно.
Тя изпълнява послушно, като малко дете, което си пие лекарството. Напълвам отново чашата й и пресушавам своята.
— Но нали не бива да пиеш!
— Случаят е по-особен. Хайде, до дъно. — Клер тежи към шейсет килограма, но това са малки чашки. — Още една!
— Още една ли? Ще ми се доспи.
— Ще се отпуснеш.
Клер изгълтва виното. Смачкваме чашите и ги мятаме в кошницата. Аз лягам по гръб и разпервам ръце, сякаш се пека на слънцето или съм разпънат на кръст. Клер се изляга до мен. Притеглям я до себе си, за да сме един до друг и да се гледаме в лицето. Косата й се спуска много красиво и трогателно по раменете и гърдите й и аз за хиляден път съжалявам, че не съм художник.