— Често сме безумно щастливи. Освен това сме и много нещастни по причини, които никой от нас не е в състояние да промени. Например не сме заедно.
— Значи през цялото време, докато си тук, не си с мен?
— Е, не съвсем. Понякога ме няма десетина минути. Друг път по десет дни. Няма правило. Точно заради това на теб ти е тежко. Случва се и да се озова в опасни ситуации и да се върна натрошен и издран, затова, когато ме няма, ти се безпокоиш. Все едно си омъжена за полицай.
Капнал съм от умора. Питам се на колко години съм в действителност, в истинското време. По календар съм на четирийсет и една, но с цялото това сноване напред-назад може би всъщност съм на четирийсет и пет-шест. Или пък на трийсет и девет. Знае ли човек? Има нещо, което трябва да кажа на Клер, какво ли беше?
— Клер!
— Хенри.
— Запомни, че когато ме видиш отново, аз няма да те познавам, не се разстройвай, ако се държа с теб като с напълно непозната, защото за мен ти наистина ще бъдеш съвсем нов човек. И много те моля, не ме смазвай с всичко накуп. Имай милост, Клер.
— Добре! О, Хенри, постой!
— Шшт. Ще бъда с теб.
Отново лягаме. Изтощението съвсем ме поваля, след минута ще изчезна.
— Обичам те, Хенри. Благодаря ти… за подаръка за рождения ден.
— Обичам те, Клер. И слушай.
После изчезвам.
Тайна
Четвъртък, 10 февруари 2005 година
(Клер е на 33 години, Хенри — на 41)
Клер: Четвъртък следобед е и аз съм в ателието, правя светложълта хартия от козо. Хенри го няма от близо двайсет и четири часа и както обикновено, аз се разкъсвам между натрапчивите въпроси къде и в кое време е той, между гнева, че не е при мен, и притесненията кога ще си дойде. Заради всичко това съм разсеяна и съсипвам много от листовете, които от сушилнята връщам в котела. Накрая си давам почивка и си сипвам кафе. В ателието е студено, водата в котела би трябвало също да е студена, но аз съм я постоплила малко, за да не ми се пукат ръцете. Долепвам длани до керамичната чаша. Над нея се вие пара. Слагам лицето си над чашата, вдъхвам влагата и миризмата на кафе. А после, о, благодаря ти, боже, чувам как Хенри свирука, докато върви по пътеката през градината към ателието. Изтръсква снега по ботушите и якето си. Изглежда страхотно, наистина щастлив. Сърцето ми бие като обезумяло и аз се опитвам да налучкам.
— 24 май 1989 година?
— Да, о, да!
Хенри ме сграбчва заедно с мократа престилка и гумените ботуши и ме върти. Сега се смея, и двамата се смеем. Хенри излъчва радост.
— Защо не си ми казала? През всичките тези години съм се лутал без цел и посока. Лисица такава! Хитруша!
Той ме хапе по врата и ме гъделичка.
— Но ти не знаеше, не можех да ти кажа!
— А, да. Господи, изумителна си. — Сядаме на продъненото канапе в ателието. — Не можем ли да постоплим малко тук?
— Може, защо да не може.
Хенри скача и засилва парното. То изпуква.
— Колко време ме нямаше?
— Почти цял ден.
Той въздиша.
— Струваше ли си? Един ден на тревоги в замяна на няколко наистина красиви часа?
— Да, струваше си. Това беше един от най-прекрасните дни в живота ми.
Аз мълча, отдавам се на спомени. Често се връщам към мига, когато лицето на Хенри беше над мен, обрамчено от синьото небе, и към усещането, че съм просмукана от него. Мисля си за това, когато Хенри го няма или не мога да заспя.
— Кажи ми…
— Мммм?
Притиснали сме се един до друг — за да ни е топло и сигурно.
— Какво стана, след като си тръгнах?
— Събрах всичко, приведох се в сравнително приличен вид и се върнах в къщата. Докато се качвах горе, не срещнах никого и си взех вана. След малко Ета заблъска по вратата — попита ме защо посред бял ден лежа във ваната и се наложи да се престоря на болна. И в известен смисъл наистина си беше така… Цяло лято се мотаех, спях много. Четях. Затворих се в себе си. Ходех на Ливадата, надявах се, че може да се появиш. Пишех ти писма. Горях ги. Спрях да се храня и мама ме замъкна при личния си лекар, затова започнах отново да ям. В края на август майка ми и баща ми ме предупредиха, че ако не се опомня, есента няма да ме пуснат да ходя на училище, затова аз тутакси се опомних, понеже единствената ми цел в живота беше да се махна от къщата и да замина за Чикаго. Беше ми интересно да следвам, това беше ново за мен, имах си жилище, градът ми харесваше. Имах за какво да мисля, освен за това, че нямам и понятие къде си и как да те намеря. Когато все пак те открих, вече се справях добре, бях навлязла в работата, имах приятели, често ме канеха на срещи…