— Насън говореше на някакъв Хенри.
По дяволите. По дяволите.
— Какво казах?
— Главно повтаряше отново и отново „Хенри“, сякаш го викаше при теб. И „съжалявам“. А веднъж каза: „Е, теб те нямаше“, ама много сърдито. Кой е Хенри?
— Хенри е моят любовник.
— Ти, Клер, нямаш любовник. От половин година ние с Шарис те виждаме почти всеки ден, а ти изобщо не си ходила на срещи и никой не те търси по телефона.
— Хенри ми е любовник. Сега го няма, но ще се върне през есента на 1991 година.
— Къде е?
Някъде наблизо.
— Не знам.
Гомес смята, че само си съчинявам. Кой знае защо, съм решена да го убедя. Грабвам дамската си чанта, отварям портмонето и показвам на Гомес снимката на Хенри. Той я разглежда внимателно.
— Виждал съм го. По-точно, виждал съм човек, който прилича на него. Този тук е прекалено стар, за да е същият. Но онзи също се казваше Хенри.
Сърцето ми бие като обезумяло. Опитвам се да говоря нехайно128 когато питам:
— Къде си го виждал?
— По клубовете. Главно в „Екзит“ и „Смарт Бар“. Но просто не си представям да ходиш с този тип, той е луд. Където и да се появи, настава хаос. Той е алкохолик и… държи се ужасно с жените. Поне така съм чувал.
— Бие ли ги?
Не мога да си представя Хенри да удари жена.
— Не. Не знам.
— Как е фамилното му име?
— Не знам. Виж какво, коте, този тип ще те изяде заедно с парцалките и ще те изплюе… не ти трябва такъв.
Аз се усмихвам. Точно такъв ми трябва, аз обаче знам, че е безсмислено да хукна да обикалям клубландия в опит да го открия.
— А какво ми трябва?
— Аз ти трябвам. Но ти май не си на същото мнение.
— Ти си имаш Шарис. За какво съм ти?
— Просто те искам. И аз не знам защо.
— Да не си мормон?
Гомес подхваща много сериозно:
— Клер, аз… виж какво, Клер…
— Не го казвай.
— Аз наистина…
— Не. Не искам да знам.
Ставам от леглото, гася цигарата и започвам да се обличам. Гомес седи като препариран и ме наблюдава. Докато слагам пред него дрехите от снощния купон, се чувствам мръсна, отвратителна и подла, но се опитвам да не ми проличи. Не мога да вдигна дългия цип отзад на роклята си и Гомес ми помага с вглъбен вид.
— Не се сърди, Клер.
— Не се сърдя на теб. Сърдя се на себе си.
— Този тип наистина е голям гадняр, щом е зарязал момиче като теб и очаква пак да си му под ръка след две години.
Усмихвам се на Гомес.
— Той е изумителен. — Виждам, че съм засегнала чувствата му. — Извинявай, Гомес. Ако бях свободна, ако и ти беше свободен…
Той клати глава и още преди да съм се усетила, ме целува. Аз също го целувам и за миг се питам…
— Трябва да си тръгвам, Гомес.
Той кима.
Аз излизам.
Петък, 27 април 1990 година
(Хенри е на 26 години)
Хенри: Ние с Ингрид сме в театър „Ривиера“ и се скъсваме да танцуваме под нежните тонове на Иги Поп. Когато сме заедно с Ингрид, сме най-щастливи, ако се чукаме, ако танцуваме или правим нещо, включващо физическа дейност без разговори. Точно сега сме на седмото небе. Доста близо до сцената сме и господин Поп ни е превърнал в плътно кълбо от маниакална енергия. Веднъж казах на Инг, че танцува като германка, и тя се нацупи, но си е вярно: танцува сериозно, сякаш от това зависи животът ни, сякаш точното танцуване ще спаси умиращите от глад деца в Индия. Страхотно е. Иги напява: „Обаждам се на сестра Полунощ, е, пълен идиот съм за теб…“, и аз знам как точно се чувства. Именно в такива мигове проумявам защо съм с Ингрид. Тресем се, танцуваме разгорещено на „Жажда за живот“, „Порцеланова кукла“ и „Време да се веселиш“. Двамата с Ингрид сме набрали такава скорост, че преспокойно можем да полетим към Плутон, и мен ме обземат странното изострено чувство и дълбокото убеждение, че мога да го направя, мога да бъда тук до края на живота си и да съм страшно доволен. Ингрид е плувнала в пот. Бялата й тениска се е залепила за тялото й по интересен и естетически приятен начин и аз се замислям дали да не я съблека, но се въздържам, защото Ингрид е без сутиен и не знам къде ще се спра. Ние танцуваме, Иги Поп пее и след три биса концертът тъжно и неизбежно свършва. Чувствам се страхотно. Докато се изнизваме заедно с другите вдъхновени и нахъсани концертаджии, се чудя какво ще правим сега. Ингрид отива да се нареди на дългата опашка пред дамската тоалетна, а аз я чакам отвън на Бродуей. Гледам как едно юпи с беемве вдига скандал на пиколото, което му прави забележка, че не може да спира тук, и точно тогава при мен идва някакъв огромен рус тип.