— Хенри? — пита ме той.
Дали няма да ми връчи призовка или нещо от този род?
— Да.
— Поздрави от Клер.
Коя пък е тая Клер?
— Съжалявам, но бъркаш нещо.
Ингрид се приближава — отново, както обикновено, изглежда като момичето на Бонд. Тя измерва с очи непознатия, който е прекрасен образец на мъжкаря. Аз я прегръщам. Онзи се хили.
— Извинявай. Явно е станала грешка.
Сърцето ми се свива: тук става нещо, а аз не знам какво, малко от бъдещето ми се просмуква в настоящето, но точно сега не е моментът да провеждам разследване. Непознатият изглежда доволен от нещо, извинява се и си тръгва.
— Това пък какво беше? — учудва се Ингрид.
— Явно се е припознал — свивам аз рамене.
Ингрид е разтревожена. Но кажи-речи всичко в мен я тревожи, затова не й обръщам внимание.
— Ей, Инг, какво ще правим сега?
Имам чувството, че съм в състояние с един-единствен скок да прескоча високи сгради.
— У нас?
— Супер.
Отбиваме се в сладкарница „Марджи“, за да купим сладолед, и не след дълго отново сме в автомобила и пеем: „Лед, лед, лед, дайте сладолед“, и се смеем като ненормални. По-късно, вече в леглото с Ингрид, се питам коя ли е тази Клер, но после решавам, че вероятно няма отговор, и забравям за случката.
Петък, 18 февруари 2005 година
(Хенри е на 41 години, Клер — на 33)
Хенри: Ще водя Шарис на опера. На „Тристан и Изолда“. А ще водя Шарис, а не Клер, защото Клер изпитва крайно отвращение към Вагнер. И аз не съм пръв негов поклонник, но имаме абонамент и предпочитам по-скоро да отида, отколкото да не отида. Обсъждаме въпросната вечер у Шарис и Гомес и Шарис споделя натъжена, че никога не е ходила на опера. Като последица от всичко това сега слизаме с Шарис от таксито пред Лирическата опера, а Клер си стои вкъщи, за да гледа Алба и да играе на скрабъл129 с Алиша, която е дошла да ни погостува тази седмица.
Всъщност не съм в настроение за опера. Когато се отбих до тях, за да взема Шарис, Гомес ми намигна и каза: „И не я връщай прекалено късно, синко“, престорено, като родител, който изобщо не се досеща за какво става въпрос. Не помня кога за последен път сме правили с Шарис нещо само ние двамата. Не че не ми е симпатична, обратното, много даже, но нямам какво да й казвам.
Подкарвам я през навалицата. Тя се движи бавно, разглежда великолепното фоайе, мрамора и шеметно високите галерии, пълни с изискано облечени богаташи, които се стараят да не бият на очи, и със студенти във фалшиви кожи и пиърсинг по носовете. Шарис се усмихва на продавачите на програми, двама мъже в смокинги, които стоят на входа и пеят на два гласа:
— Програми! Програми! Купете си програми!
Тук не е никой от познатите. Поклонниците на Вагнер са нещо като зелените барети сред почитателите на операта — те са по-сурови и вглъбени и се познават помежду си. Летят въздушни целувки, а ние с Шарис се качваме на мецанина.
Двамата с Клер сме откупили ложа, една от глезотиите, които сме си позволили. Дръпвам завесата, Шарис влиза и казва:
— О!
Взимам палтото й и го мятам на един от столовете, правя същото и със своето палто. Разполагаме се. Шарис кръстосва крака при глезените и полага мънички длани в скута си. Черната й коса проблясва на приглушената мека светлина и с тъмното червило и изразителните очи Шарис прилича на нежно лукаво дете, което се е облякло като възрастна жена и на което са разрешили да поостане до по-късно заедно с големите. Тя седи и се опива от красотата на Лирическата опера, от богато украсената златистозелена завеса на сцената, от водопадите гипс, обточили всеки свод и купол, от развълнувания шепот на множеството. В залата става тъмно и Шарис ме озарява с усмивка. Завесата се вдига и ние сме на кораб, а Изолда пее. Облягам се на стола и се оставям да ме носи течението на гласа й.