След четири часа, един любовен еликсир и бурните овации на публиката, която става на крака, аз се извръщам към Шарис.
— Е, хареса ли ти?
Тя се усмихва.
— Беше смешно, нали? Но покрай пеенето човек забравя за смешното.
Държа й палтото, за да го облече, и тя дълго търси с ръка дупката на ръкава, накрая го намира и надява палтото.
— Смешно ли? Предполагам. Но съм готов да се преструвам, че Джейн Егланд е млада и красива, а не сто и петдесет килограмова крава, защото въпреки всичко тя има гласа на Евтерпа.
— Евтерпа ли?
— Музата на музиката.
Присъединяваме се към потока задоволени слушатели, които се изнизват навън. Долу се изсипваме заедно с тях на студа. Подкарвам Шарис нагоре по Уокър Драйв и само след няколко минути успявам да хвана такси. Тъкмо да кажа на шофьора адреса на Шарис, когато тя ме спира.
— Хенри, хайде да пийнем кафе. Не ми се прибира още.
Казвам на шофьора да ни закара в кафене „Дон“, което се намира на Джарвис, в северния край на града. Шарис бъбри за пеенето, което било страхотно, за декорите, на които, както и двамата се съгласяваме, им е липсвало вдъхновение, колко е трудно от нравствена гледна точка да се наслаждаваш на Вагнер, след като знаеш, че е бил негодник антисемит и че негов най-голям почитател е бил Хитлер. Когато пристигаме в „Дон“, заведението направо се пръска по шевовете: Дон посреща гостите по оранжева хавайска риза и аз му махам с ръка. Намираме малка масичка в дъното. Шарис поръчва черешов сладкиша la mode130 и кафе, а аз си вземам обичайния сандвич с фъстъчено масло и желе и кафе. Пери Комо131 тананика от стереоуредбата, над масите и долнопробните картини се стеле приличен на мараня тютюнев дим. Шарис подпира глава върху ръката си и въздиша.
— Страхотно е. Усещам, че понякога забравям какво е да си пораснал.
— Не излизате ли често?
Шарис мачка сладоледа с вилицата, смее се.
— Така прави Джо. Твърди, че било по-вкусно, ако го намачкаш. Господи, усвоявам техните лоши навици, вместо да ги уча на добрите. — Тя хапва малко от сладкиша. — За да отговоря на въпроса ти, да, излизаме, но обикновено по политически дела. Гомес смята да се кандидатира за градски съветник.
Аз се задавям с кафето и се закашлям. Когато отново съм в състояние да говоря, казвам:
— Ти се шегуваш. Това не означава ли Гомес да премине на страната на лошите? Той постоянно плюе градската управа.
Шарис ме поглежда накриво.
— Решил е да промени системата отвътре. Прегоря с тези дела за деца, подлагани на тормоз. Според мен си е внушил, че може да промени нещата, ако има някаква власт.
— Вероятно е прав.
Шарис клати глава.
— На мен ми харесваше повече да сме млади анархисти революционери. Предпочитам да взривявам нещата, отколкото да целувам задници.
Аз се усмихвам.
— Не съм и подозирал, че си по-крайна от Гомес.
— О, да. Всъщност просто не съм така търпелива като него. Искам действие.
— Гомес търпелив?
— О, разбира се. Ето, да вземем цялата тази история с Клер…
Шарис внезапно млъква и ме поглежда.
— Каква история?
Докато задавам въпроса, осъзнавам, че сме тук именно заради това, че Шарис е чакала да заговорим за него. Питам се какво знае тя, а аз — не. Питам се дали искам да знам каквото знае Шарис. Май не искам да знам нищо.
Тя извръща очи, после ме поглежда отново. Свежда поглед към кафето, обхваща чашата с длани.
— Е, мислех, че знаеш, но… Гомес е влюбен в Клер.
— Да, знам.
С това не й помагам никак.
Тя прокарва пръст по плота на масата.
— И… Клер му е казала да й се разкара от главата, но Гомес си въобразява, че ако прояви търпение, ще се случи нещо и накрая той ще бъде с нея.
— Ще се случи нещо ли?
— С теб.
Шарис ме поглежда в очите. На мен ми призлява.
— Извинявай — казвам й.
Ставам и успявам да се добера някак до тясната като кутийка тоалетна, облепена от горе до долу с плакати на Мерилин Монро. Наплисквам си лицето със студена вода. След като става очевидно, че няма да ходя никъде, се връщам в кафенето и сядам.