— Ами да. Замери ме с обувката.
— О!
Тишина. Опитвам се да изглеждам безобиден и мил. Именно това, че съм мил, пленява Клер, защото малцина в детския й живот се държат мило.
— Ти ми се подиграваш.
— Никога не бих ти се подигравал. Защо реши, че ти се подигравам?
Каквато и да е Клер, при всички положения е много вироглава.
— Никой не пътешества във времето. Лъжеш.
— Дядо Коледа пътешества.
— Какво?
— Ами да. Как според теб разнася само за една нощ толкова много подаръци? Просто връща часовника с няколко часа назад, докато пусне през комините всички подаръци.
— Дядо Коледа е магия. Ти не си Дядо Коледа.
— В смисъл, че не съм магия ли? Ох, Луиз, теб човек не може да те убеди.
— Не съм никаква Луиз.
— Знам. Ти си Клер. Клер-Ан Абшир, родена на 24 май 1971 година. Дъщеря си на Филип и Лусил Абшир, живееш заедно с тях, с баба си, с брат си Марк и със сестра си Алиша ей в онази голяма къща там.
— Какво като знаеш всичко това, то не доказва, че си дошъл от бъдещето.
— Ако поостанеш още малко, ще видиш как изчезвам.
Усещам, че мога да разчитам на това, защото веднъж Клер ми спомена, че ако има нещо, което да я е възхитило при първата ни среща, то това е именно как съм изчезнал.
Тишина. Клер пристъпва от крак на крак и замахва с ръка, за да отпъди един комар.
— Познаваш ли Дядо Коледа?
— Лично ли? Хм, не. — Вече не ми тече кръв, но сигурно изглеждам ужасно. — Ей, Клер, случайно да ти се намира лейкопласт? Или нещо за ядене? От тези пътешествия във времето огладнявам много.
Тя се замисля. Бръква в джоба на сакото си и вади шоколадова вафла „Хърши“, от която е отхапала веднъж. Мята ми я.
— Благодаря. Обичам ги.
Ям чисто, но много бързо. Кръвната ми захар е паднала. Пускам обвивката в пазарския плик. Клер е възхитена.
— Ядеш като куче.
— Не ям като никакво куче! — Чувствам се кръвно обиден. — Палците ми са обърнати в противоположна посока.
— Как са ти обърнати?
— Направи така. — Изобразявам с палец и показалец „нула“. Клер също прави „нула“. — Обърнатите палци означават, че можеш да правиш така. Означават още, че можеш да отваряш буркани, да си завързваш връзките на обувките и да вършиш други неща, каквито животните не умеят.
Клер не е много щастлива.
— Сестра Кармелита твърди, че животните нямали душа.
— Как така да нямат, имат, разбира се. Това пък откъде й е хрумнало?
— Каза, че го е казал папата.
— Папата е изкуфял сухар. Животните имат много по-добра душа от нас. Те не лъжат никога и няма да те предадат.
— Изяждат се помежду си.
— Ами защото са принудени, не могат да влязат в сладкарницата и да си поръчат голям ванилов сладолед с шоколадови пръчици отгоре.
Клер обича най-много от всичко на света ванилов сладолед с шоколадови пръчици (като малка, като голяма обича най-много суши, особено суши от „Катсу“ на Питърсън Авеню).
— Могат да ядат трева.
— И ние можем, ама не го правим. Ядем хамбургери.
Клер сяда в края на поляната.
— Ета казва, че не бива да разговарям с непознати.
— Добър съвет ти е дала.
Мълчание.
— Кога ще изчезнеш?
— Когато бъда готов. Скучно ли ти е с мен? — Клер върти очи. — Какво правиш?
— Уча се да пиша красиво.
— Може ли да видя?
Клер става предпазливо и събира няколко от листовете, като не сваля от мен съкрушителен поглед. Навеждам се бавно и протягам ръка, сякаш момиченцето е ротвайлер, а то ми пъха бързо листовете и се дръпва назад. Взирам се съсредоточено в хартията, сякаш Клер току-що ми е дала оригинални скици на Брус Роджърс19 за „Кентавър“ или Келтската книга20. Тя е написала отново и отново, с все по-големи, почти печатни букви „Клер-Ан Абшир“. Всички чертички и ченгелчета са с тънко и дебело, във всички кръгчета има усмихнати личица. Много красиво е.
— Каква прелест!
Клер се радва, както винаги, когато я похвалят за работата й.
— Мога да ти напиша и на теб.
— Ще ми бъде приятно. Но когато пътешествам във времето, не ми е разрешено да нося нищо със себе си, затова, ако може, ми го запази, за да му се любувам, когато съм тук.
— Защо не можеш да вземаш нищо?
— Ами сама помисли. Ако пътешествениците във времето започнат да разнасят напред-назад разни неща, не след дълго в света ще настъпи пълна бъркотия. Да предположим, че занеса пари в миналото. Бих могъл да видя печелившите числа от тотото или кой е бил на някой футболен мач и да спечеля купища пари. Не е честно, нали? Или ако наистина съм някой пропаднал тип, бих могъл да открадна нещо, да го занеса в бъдещето и никой няма да ме хване.
19
Брус Роджърс (1870–1957), американски печатар и оформител на книги, въвел шрифта „Кентавър“. — Б.пр.