Той се надвесва и оставя слушалката върху вилката.
— Кой беше?
— Аз. Аз бях. Намирам се в подземния паркинг на Мънро Стрийт, без дрехи, а е петнайсет градуса под нулата. Господи, дано колата запали.
Скачаме от леглото и навличаме дрехите от вчера. Хенри вече е с ботуши и яке още преди аз да съм нахлузила джинсите, и изтичва навън да запали колата. Напъхвам в един пазарски плик риза, дебело бельо, джинси, чорапи, ботуши и яке на Хенри, а също ръкавици и одеяло, будя Алба, обличам й набързо яке и й слагам ботушки, влитам в моето яке, а после излитам навън. Излизам от гаража още преди колата да е загряла и тя гасне. Паля я отново, една минута седим, после опитваме пак. Вчера е натрупало двайсетина сантиметра сняг и по Ейнзли има заледени коловози. Алба хленчи в детската седалка и Хенри й казва да мълчи. Щом излизаме на Лорънс, подкарвам по-бързо и след десет минути сме на Драйв, по това време улиците са безлюдни. Отоплението на хондата мърка. Небето над езерото изсветлява. Всичко е синьо и оранжево, някак чупливо в този полярен студ. Докато се носим надолу по Лейк Шор Драйв, ме обзема силно усещане за déjà vu: студът, езерото, притихнало в замечтан унес, натриевото сияние на уличното осветление — била съм тук и преди, била съм тук и преди. Затънала съм надълбоко в този миг и той се проточва, отдалечава ме от необичайността на случката, отнася ме при съзнанието за двойствеността на сега и макар че, препускаме през зимния градски пейзаж, времето не помръдва. Подминаваме Ървинг, Белмънт, Фулъртън, Ласал, излизам при Мичиган. Летим по безлюдния коридор от скъпи магазини, Оук Стрийт, Чикаго, Рандолф, Мънро и се гмурваме в подземния бетонен свят на паркинга. Вземам билета, който призрачният женски глас на машината ми предлага.
— Карай към северозападния край — казва Хенри. — Уличният телефон при будката на охраната.
Следвам указанията. Усещането за déjà vu е изчезнало. Чувствам се като изоставена от ангел пазител. Паркингът е безлюден. Профучавам покрай акри и акри жълта линия, докато изляза при уличния телефон: слушалката се клатушка на кабела. Няма и следа от Хенри.
— Може би си се върнал в настоящето?
— Но може и да не съм се върнал…
Хенри е объркан, аз също. Слизаме от колата. Тук, долу, е студено. Дъхът ми се превръща в пара, която изчезва. Не смятам, че трябва да си тръгнем, но нямам никаква представа какво би могло да се е случило. Отивам при будката на охраната и надзъртам вътре през прозореца. Охрана няма. Видеомониторите показват гол цимент.
— Да му се не види! Къде ли съм отишъл? Дай да пообиколим с колата.
Пак се качваме и кръжим из обширните празни пространства, осеяни с колони, покрай знаци, напътстващи ни „Карай бавно“, „Паркингът продължава“, „Запомнете къде сте оставили автомобила си“. Хенри го няма никъде. Ние се гледаме разгромени.
— От кое време си дошъл?
— Не казах.
Докато се прибираме, мълчим. Алба спи. Хенри гледа през прозореца. На изток небето е безоблачно и розово, сега вече има повече автомобили, някои хора отиват рано на работа. Докато чакаме на светофара на Охайо Стрийт, чувам писъка на чайките. Улиците са тъмни от солта и водата. Градът е нежен, бял, замъглен от снега. Всичко е красиво. Аз сякаш се гледам отстрани, аз съм филм. На пръв поглед сме невредими, но рано или късно ще платим скъпо и прескъпо.
Рожден ден
Четвъртък, 15 юни 2006 година
(Клер е на 35 години)
Клер: Утре е рожденият ден на Хенри. Аз съм във „Винтидж Байнъл“ и се опитвам да намеря на Хенри албум, който ще му хареса и който той още няма. Донякъде разчитах, собственикът на магазина Вон да ми помогне, защото Хенри идва тук от години. Но зад щанда стои някакво гимназистче. Облечено е в тениска с надпис „Севън Дед Арсън“ и вероятно още не е било родено, когато са правени повечето записи в магазина. Разлиствам каталога. „Секс Пистълс“, Пати Смит, „Супертрамп“, Матю Суийт. „Фиш“, „Пиксис“, „Поугс“, „Притендърс“, „Би-52“, Кейт Буш, „Бъзкокс“, „Екоу“ и „Бънимен“. „Арт ъв Нойз“. „Нейлс“. „Клаш“, „Крампс“, „Кюър“. „Телевижън“. Поспирам над непознат за мен албум на „Велвет Ъндърграунд“ и се опитвам да се сетя дали съм го виждала у нас, но след като се вглеждам, разбирам, че това просто е сборен албум на неща, които Хенри има в други албуми. „Дазлинг Килмен“, „Дед Кенедис“. Вон се появява с огромен кашон, стоварва го върху щанда и пак излиза навън. Прави го още няколко пъти, после заедно с хлапето се заема да разопакова кашоните и да трупа върху щанда дългосвирещи плочи — от време на време възкликва за едно или друго, все неща, които изобщо не съм чувала. Отивам при Вон и безмълвно разтварям на ветрило три дългосвирещи плочи.