— Здравей, Клер — поздравява ме той и се ухилва до уши. — Как е?
— Здрасти, Вон. Хенри има утре рожден ден. Помагай.
Той оглежда онова, което съм подбрала.
— Хенри вече ги има тези двете — кима Вон към „Лилипут“ и „Брийдърс“, — а това тук е пълна скръб — сочи той „Плазмейтикс“. — Но обложката си я бива, нали?
— Да. В този кашон има ли нещо, което ще му хареса?
— Не, всичко в него е от петдесетте. Починала е някаква възрастна дама. Но това може би ще ти допадне, получих го вчера.
Вон взима от рафта с новата стока компилация на „Голдън Паломинос“. В нея има две нови неща, затова я взимам. Най-неочаквано Вон отново грейва в широка усмивка.
— Имам за теб нещо наистина страхотно… пазя го за Хенри. — Той отива зад щанда и започва да търси някъде в дълбините му. — Ето!
Връчва ми дългосвиреща плоча в бяла обложка, върху която няма нищо. Вадя плочата и чета етикета: „Анет Лин Робинсън, Парижката опера, 13 май 1968 г., «Лулу».“ Гледам неразбиращо Вон.
— Да, не е от нещата, които Хенри обикновено слуша, нали? Нелегален запис на концерт, официално не съществува. Преди известно време Хенри ме помоли да следя дали няма да се появи нещо на певицата, но аз не се занимавам с такава музика, затова, след като записът ми попадна, забравих да му кажа. Но съм го слушал, наистина е прекрасен. Звукът е с чудесно качество.
— Благодаря — прошепвам аз.
— Винаги на твое разположение. Но защо Хенри държи толкова на тази певица?
— Това е майка му.
Вон вдига вежди и челото му се набръчква смешно.
— Сериозно ли? Да… той прилича на нея. Виж ти! Защо никога не ми е споменавал?
— Не говори много за нея. Тя е починала, когато е бил малък. В автомобилна катастрофа.
— О! Точно така, сещам се смътно. Е, да потърся ли още нещо?
— Не, това е достатъчно.
След като плащам на Вон, излизам и притиснала до гърдите си гласа на майката на Хенри, тръгвам във възторжено очакване по Дейвис Стрийт.
Петък, 16 юни 2006 година
(Хенри е на 43 години, Клер — на 35)
Хенри: Днес имам рожден ден, ставам на четирийсет и три години. Очите ми се отварят в 6:46 сутринта, макар че съм в почивен ден, и после не мога да заспя отново. Поглеждам към Клер, която се е отдала изцяло на непробудния сън: ръцете й са разперени, косата й е разпиляна във всички посоки по възглавницата. Дори с гънките от калъфката, отпечатали се върху бузата й, Клер изглежда красива. Ставам внимателно от леглото, отивам в кухнята и слагам кафето. В банята източвам водата и изчаквам да стане топла. Трябва да викнем водопроводчик, а все не остава време. Връщам се в кухнята, сипвам си кафе, отнасям го в банята и го закрепвам върху ръба на мивката. Слагам по лицето си пяна за бръснене и започвам да се бръсна. Обикновено се справям блестящо, дори не се поглеждам в огледалото, но днес в чест на рождения си ден правя инвентаризация.
Косата ми е побеляла почти изцяло, само тук-там по слепоочията все още е черна, веждите ми целите са черни. Освен това съм си оставил косата дълга, е, не толкова дълга, както когато срещнах Клер, но не много по-къса. Кожата ми е изпръхнала от вятъра и е набръчкана около очите и по челото, от ноздрите до ъгълчетата на устата също са се врязали дълбоки бръчки. Лицето ми е прекалено слабо. Целият съм прекалено слаб. Не като в Освиенцим, но не и нормално слаб. Може би слаб като раковоболен в начален стадий. Или като наркоман, пристрастен към хероина. Не ми се мисли за това, ето защо продължавам да се бръсна. Изплаквам си лицето, слагам си лосион за след бръснене, правя крачка назад и оглеждам резултата.
Вчера в библиотеката някой се сети, че имам рожден ден, и Роберто, Изабел, Мат, Катрин и Амилия ме заведоха на обяд в „Бо Тай“. Знам, че в службата одумват здравословното ми състояние, защо толкова внезапно съм отслабнал и бързо съм се състарил. Всички бяха изключително мили, както сме мили с болни от СПИН или с пациенти на химиотерапия. Едва ли не копнея някой да ме попита, за да излъжа и да приключим с това. Вместо това обаче ние пускахме шеги и ядохме пад тай, прик, пиле с кашу и пад сю. Амилия ми подари половинка невероятно колумбийско кафе на зърна. Катрин, Мат, Роберто и Изабел бяха събрали пари и ми бяха купили факсимилето на Гети на „Mira Calligraphiae Monumenta“, по което се заглеждам от цяла вечност в книжарницата към „Нюбъри“. Трогнат до сълзи, погледнах колегите си и осъзнах, че те ме смятат за пътник.