— Ей, хора… — подхванах аз, но не се сетих как да продължа, затова не го направих.
Не ми се случва често да не мога да намеря думите.
Клер става, Алба се буди. Всички се обличаме и се натоварваме на колата. Заедно с Гомес, Шарис и децата им ще ходим на зоологическа градина „Брукфийлд“. Цял ден се разхождаме безцелно, гледаме маймуните и фламингите, белите мечки и видрите. Алба се прехласва най-вече по големите котки. Роза я държи за ръка и й разказва за динозаврите. Гомес прави страхотно впечатление на едно шимпанзе, Макс и Джо беснеят, все едно са слонове, и играят на ръчни видеоигри. Шарис и Клер се разхождат разсеяно, говорят си за разни незначителни неща, пекат се на слънцето. В четири часа децата са капнали от умора и са кисели, затова ги натоварваме отново на колите, обещаваме скоро да дойдем пак и си тръгваме.
Детегледачката идва точно в седем. Клер подкупва и заплашва Алба да слуша и ние се изнасяме. По настояване на Клер сме облечени много официално и докато се носим на юг по Лейк Шор Драйв, се сещам, че не знам къде отиваме.
— Ще видиш — казва Клер.
— Но не е купон изненада, нали? — питам със свито сърце.
— Не, не е — уверява ме тя.
При Рузвелт излиза от Драйв и започва да криволичи през Пилзън, квартал на латиноамериканци точно на юг от центъра. По улиците играят цели тумби дечурлига, ние лъкатушим между тях и накрая спираме недалеч от кръстовището на Двайсета улица и Рейсин. Клер ме отвежда към порутена къща с две жилища и натиска звънеца на портичката. Пускат ни по домофона, ние прекосяваме осеян с боклуци двор и се качваме по паянтовите стълби. Клер чука на една от вратите и ни отваря Лурдс, неин приятел от Художественото училище. Той се усмихва и ни кани вътре, и след като влизаме, аз виждам, че жилището му е превърнато в ресторант само с една маса. Носят се апетитни миризми, по масата с бяла колосана покривка са наредени порцелан и свещи. Върху резбования шкаф отстрани е сложен грамофон. В хола има кафези, пълни с птици: папагали, малки и големи, и канарчета. Лурдс ме целува по бузата и пожелава:
— Честит рожден ден, Хенри.
Включва се още един познат глас:
— Да, честит рожден ден.
Аз надзъртам в кухнята и кого да видя: Нел! Тя бърка нещо в тенджерата и не спира дори когато я прегръщам и я вдигам леко от земята.
— Ауу! — възкликва Нел. — Както гледам, си ядеш овесените ядки! — Клер също прегръща Нел и двете се усмихват една на друга. — Той изглежда доста изненадан — отбелязва Нел, а Клер само се усмихва още по-широко. — Хайде, вървете и сядайте — заповядва Нел. — Вечерята е готова.
Сядаме на масата с лице един към друг. Лурдс донася чинийки с красиво наредени ордьоври: прозрачна пастърма с бледожълт пъпеш, миди, които са меки и миришат на пушено, тънки резенчета моркови и цвекло с дъх на копър и зехтин. В светлината на свещите кожата на Клер е топла, а очите й са в сянка. Перлите, които носи, очертават ключиците й и бледата гладка кожа над гърдите й, които се вдигат и се снишават заедно с дъха й. Клер усеща, че съм се захласнал, усмихва се и извръща очи. Аз поглеждам надолу и виждам, че съм си изял мидите, но продължавам да държа като някакъв малоумник вилицата във въздуха. Оставям я, а Лурдс вдига чиниите и носи следващото ядене.
Хапваме от прелестната риба тон алангле, която Нел е задушила в сос от домати, ябълки и босилек. Ядем салата, пълна с цикория и оранжеви чушки, ядем и ситни кафяви маслини, напомнящи ми гозба, каквато съм опитвал заедно с мама в един хотел в Атина, когато бях много малък. Пием совиньон блан и постоянно вдигаме наздравици („За маслините!“, „За детегледачките!“, „За Нел!“). Нел се появява откъм кухнята с малка плоска бяла торта със запалени свещички. Клер, Нел и Лурдс ми пеят „Честит рожден ден!“ Аз си пожелавам нещо и духвам наведнъж свещичките.
— Това означава, че желанието ти ще се изпълни — обяснява Нел, аз обаче съм си пожелал нещо, което е неизпълнимо.
Докато ядем тортата, птиците си говорят нещо на странни гласове, после Лурдс и Нел изчезват отново в кухнята. Клер казва:
— Нося ти подарък. Затвори очи.
Затварям очи. Чувам как Клер избутва назад стола. Прекосява стаята. После игличката на грамофона започва да стърже по винил… съскане… цигулки… чисто сопрано, което като остър дъжд пронизва тътена на оркестъра… гласът на майка ми, която пее арията на Лулу. Отварям очи. Клер седи срещу мен на масата и се усмихва. Аз ставам, издърпвам я от стола и я прегръщам.