— Изумително — казвам й, после не мога да продължа, затова я целувам.
Много по-късно, след като вече сме се сбогували с Нел и Лурдс и просълзени, сме им благодарили не знам колко пъти, след като сме се прибрали и сме платили на детегледачката, след като сме се любили в унеса на изтощената наслада, лежим на ръба на съня и Клер казва:
— Хареса ли ти рожденият ден?
— Беше страхотен — отвръщам аз. — Най-хубавият.
— Иска ли ти се някога да спреш времето? — пита Клер. — Лично аз нямам нищо против да си стоя вечно тук.
— Ммм — отговарям аз и се обръщам по корем.
Докато се унасям, Клер казва:
— Имам чувството, че сме на върха на влакче на ужасите.
После обаче аз заспивам и на сутринта забравям да я питам какво е имала предвид.
Неприятна сцена
Сряда, 28 юни 2006 година
(Хенри е на 43 и на 43 години)
Хенри: Когато идвам на себе си, съм на тъмен, студен циментов под. Опитвам се да седна, но ми се завива свят и отново лягам. Боли ме глава. Опипвам се, зад лявото ми ухо има голяма цицина. След като свиквам с тъмнината, виждам едва доловимите очертания на стълбище, табелки „Изход“ и някъде много нависоко самотна флуоресцентна крушка, излъчваща студена светлина. Заобиколен съм от металната мрежа на Клетката. Намирам се след работно време в „Нюбъри“, в Клетката.
— Само не се паникьосвай — казвам си на глас. — Всичко е наред. Всичко е наред. Всичко е наред.
Млъквам, когато забелязвам, че не се слушам. Успявам да се изправя на крака. Треперя. Чудя се колко ли ще се наложи да чакам. Чудя се какво ще кажат колегите, когато ме видят. Защото вече не мога да се скрия. Ще бъда разкрит като тъпа приумица на природата, каквато всъщност съм. Меко казано, не изгарям от нетърпение това да се случи.
Опитвам се да снова напред-назад, за да се стопля, но от това главата ме заболява до пръсване. Отказвам се, сядам насред пода в Клетката и се свивам на кълбо. Минават часове. Превъртам в главата си цялата случка, репетирам репликите си, обмислям всички възможности за развитие — към добро или към лошо. Накрая се уморявам и си пускам наум разни записи: „Това се казва забавление“ на „Джам“, „Хапчета и сапун“ на Елвис Костело. „Съвършен ден“ на Лу Рийд. Тъкмо се опитвам да си спомня целия текст на „Обичам мъж в униформа“ на „Ганг ъв Фор“, когато осветлението примигва. То се знае, че е Кевин — Нациста на охраната, който отваря библиотеката. Той е последният човек под небето, когото бих искал да срещна, докато съм гол и хванат като в капан в Клетката, и затова Кевин, разбира се, ме зърва веднага щом влиза. Аз съм се свил на кълбо върху пода и се правя на мъртва лисица.
— Кой е там? — пита Кевин по-високо, отколкото е нужно.
Представям си как той стои, измъчван от махмурлук, с нездрав цвят на лицето, в мъждивата светлина на стълбището. Гласът му отскача от цимента и ехти. Кевин слиза по стълбите и застава най-долу, на около три метра от мен.
— Как влезе вътре?
Той обикаля клетката. Аз продължавам да се преструвам, че съм в безсъзнание. По-добре да не ме безпокои, и без това не мога да му обясня.
— Господи, това е Детамбъл!
Усещам, че стои и ме зяпа като невидял. Накрая се сеща за радиостанцията.
— А, сто и четири, ей, Рой! — Нечленоразделен пукот. — А, да, Рой, обажда се Кевин, можеш ли да слезеш долу на стълбището при хранилището? — Пращене. — Идвай долу! — Той изключва радиостанцията. — Господи, Детамбъл, направо не проумявам какво се опитваш да докажеш, но със сигурност успя.
Чувам го как се движи. Обувките му скърцат, той сумти тихо. След няколко минути някъде горе се отваря врата и при нас слиза Рой. Той ми е любимецът от охраната. Огромен негър, винаги с красива усмивка върху лицето. Рой е Повелителят на пропуска и аз винаги се радвам, че когато идвам на работа, ще ме посрещне страхотното му весело настроение.
— Ах! — възкликва Рой. — Какво имаме тук?
— Това е Детамбъл. Не проумявам как е проникнал вътре.
— Детамбъл ли? Божичко! Той очевидно много обича да си развява онази работа. Казвал ли съм ти как веднъж го заварих на третия етаж да се разхожда, както го е майка родила?
— Да, каза ми.
— Е, сигурно трябва да го извадим оттам.
— Той не мърда.
— Но диша. Мислиш, че е ранен ли? Дали да не повикаме линейка?