— А също пожарникарите, за да прережат метала и да го извадят.
Кевин е развълнуван. Не искам никаква пожарна и никаква линейка. Простенвам и сядам.
— Добро утро, господин Детамбъл — поздравява напевно Рой. — Подранил си.
— Съвсем малко — съгласявам се аз и придърпвам колене до брадичката си. Премръзнал съм, от стискане зъбите чак ме болят. Оглеждам Кевин и Рой, те също ме гледат. — Едва ли ще успея да ви подкупя, нали, господа?
Те се споглеждат.
— Зависи — отговаря Кевин — какво имаш предвид. Няма как да не те издадем, защото не можем да те извадим сами.
— Не, не, не съм и очаквал. — На тях очевидно им олеква. — Вижте какво. Ще ви дам по сто долара, ако направите две неща за мен. Първото е — искам да излезете и да ми донесете кафе.
Лицето на Рой грейва от патентованата усмивка на Повелителя на пропуска.
— Е, това ще ти го направя и безплатно, господин Детамбъл. Само не знам как ще го изпиеш.
— Донеси и сламка. И не го купувай от автоматите във фоайето. Излез от библиотеката и ми донеси истинско кафе. Със сметана, без захар.
— Дадено — отвръща Рой.
— А второто нещо какво е? — пита Кевин.
— Идете в отдел „Специализирани издания“ и ми донесете дрехи от бюрото, долното дясно чекмедже. Ще има и бонус, ако успеете да ги вземете, без да ви забележат.
— Фасулска работа — отвръща Кевин и аз се чудя защо не ми е бил симпатичен.
— Я да заключим стълбището — предлага Рой на Кевин, който кима и отива да го направи. Рой стои отстрани на Клетката и ме гледа със съжаление. — Та как влезе вътре?
Аз свивам рамене.
— Нямам правдоподобен отговор.
Рой се усмихва, клати глава.
— Добре, ти мисли, а аз ще отида да ти донеса кафе.
Минават двайсетина минути. Накрая чувам, че една от вратите се отключва и Кевин слиза по стълбището, следван от Мат и Роберто. Кевин среща погледа ми и вдига рамене, все едно казва: „Опитах.“ Напъхва през дупките в мрежата ризата ми и аз я обличам, а Роберто стои и ме гледа студено, с кръстосани ръце. Панталонът е доста обемист и минава известно време, докато го промушим вътре в Клетката. Мат седи на стълбите, върху лицето му се е изписало съмнение. Чувам, че вратата се отваря отново. Този път е Рой, който ми носи кафе и кифла. Той слага в кафето сламка и го оставя на пода до кифлата. Едвам откъсвам очи от него, за да погледна Роберто, който се обръща към Рой и Кевин и пита:
— Може ли да ни оставите сами?
— Ама разбира се, доктор Кале.
Мъжете от охраната се качват на първия етаж и излизат. Сега съм хванат като в капан, без обяснение, сам пред Роберто, когото уважавам много и когото съм лъгал толкова пъти. Сега мога да кажа само истината, която е по-възмутителна, от която и да е от лъжите ми.
— Е, Хенри, дай да изясним нещата — подканва той.
Хенри: Септемврийската сутрин е съвършена. Закъснявам малко за работа заради Алба (която отказваше да се облече) и заради метрото (което отказваше да дойде), но не съм ужасно закъснял, поне по моите представи. Когато минавам през пропуска, Рой го няма, там седи Марша.
— Здрасти, Марша, къде е Рой? — питам аз.
А тя ми казва:
— О, излезе по работа.
— О — казвам аз и се качвам с асансьора на четвъртия етаж.
Когато влизам в отдел „Специализирани издания“, Изабел установява:
— Закъсня.
Аз казвам:
— Но не много.
Влизам в кабинета, Мат стои на прозореца и гледа към парка.
— Здравей, Мат — поздравявам го, а той подскача цял километър.
— Хенри! — възкликва и става бял като платно. — Излезе ли от Клетката?
Оставям раницата на бюрото и го гледам недоумяващо.
— Клетката ли?
— Ами ти… току-що се качвам от долу… беше хванат като в капан в Клетката и Роберто е там… ти ми каза да се кача и да чакам, но не уточни какво…
— Господи. — Аз сядам на бюрото. — О, господи. — Мат се разполага на стола ми и вдига поглед към мен. — Виж какво, мога да ти обясня… — подхващам аз.
— Наистина ли можеш?
— Разбира се. — Замислям се. — Аз… такова… ох, да го вземат мътните!
— Нещо наистина зловещо е, нали Хенри?
— Да. Да, зловещо е. — Двамата се гледаме. — Знаеш ли какво, Мат… хайде да слезем долу и да видим какво става, ще обясня и на теб, и на Роберто, искаш ли?
— Добре.
Ставаме и слизаме долу.