След като Кендрик спира да говори, фоновите шумове в сградата изведнъж стават много очевидни.
— Хенри! Чуваш ли ме?
Изправям гръб и го поглеждам като ученик, хванат, че е разсеян.
— Хм. Не.
— Попитах те дали си ме разбрал. Няма да стане.
— Хм, да. — Опитвам се да се съсредоточа. — Няма да стане, защото имунната ми система е отишла на кино. И защото съм стар. И защото нещата зависят от прекалено много гени.
— Точно така. — Кендрик въздиша и гаси фаса в купчината други фасове. От угарката като пипалца се отскубва тютюнев дим, който се разсейва. — Съжалявам.
Той се обляга на стола и сключва върху коленете си пръстите на нежните си розови ръце. Мисля си за първия път, когато преди осем години го видях в същия този кабинет. И двамата бяхме по-млади и наперени, и двамата вярвахме в прещедрата помощ на молекулярната генетика и бяхме готови да използваме науката, за да се опълчим срещу природата. Мисля си как държах в ръцете си мишката на Кендрик — пътешественичка във времето, за прилива на надежда, плиснал ме тогава, докато гледах мъничкото си бяло копие. Мисля си какво ще се изпише върху лицето на Клер, когато й кажа, че няма да стане. Тя обаче никога не е вярвала, че ще стане.
Прокашлям се.
— Ами Алба?
Кендрик кръстосва крака при глезените и се намества нервно.
— Какво Алба?
— При нея ще стане ли?
— Така и няма да разберем, нали? Освен ако Клер не промени мнението си и не ми разреши да изследвам ДНК-то на Алба. А и двамата знаем прекрасно, че Клер е ужасена от генното лечение. Възприема ме като Йозеф Менгеле всеки път, когато се опитвам да го обсъдя с нея.
— Но ако разполагаш с ДНК на Алба — казвам аз, — би могъл да създадеш мишки и да ги изследваш, а когато тя стане на осемнайсет години, може да реши и да опита.
— Да.
— Дори и с мен да е свършено, поне за Алба може би има надежда.
— Да.
— Добре тогава. — Изправям се и потривам ръце, после дръпвам памучната риза от тялото си, за което тя се е залепила от студената пот. — Точно това и ще направим.
Петък, 14 юли 2006 година
(Клер е на 35 години, Хенри — на 43)
Клер: В ателието съм, правя копринена хартия. Тя е толкова тънка и прозрачна, че се вижда през нея; потапям рамката в котела и я вадя, като прокарвам малкия валяк, докато хартията се разпредели съвсем равномерно. Закрепвам рамката в ъгъла, за да се отцеди, и чувам, че Алба се смее, Алба тича през градината, Алба вика:
— Мамо! Виж какво ми е купил татко!
Тя нахълтва през вратата и се втурва шумно към мен, а Хенри върви по-спокойно след нея. Поглеждам надолу да видя с какво потропва Алба: с рубиненочервени чехлички.
— Точно като на Дороти! — оповестява тя и изпълнява кратък танц по дървения под.
Тропва три пъти с токовете, но не изчезва. Алба вече си е у дома, разбира се. Аз се смея. Хенри изглежда доволен от себе си.
— Успя ли да отидеш до пощата? — питам го аз.
Лицето му помръква.
— Ужас. Не, забравих. Извинявай. Ще отида утре рано сутринта. — Алба се върти и Хенри се пресяга и я спира. — Недей, Алба. Ще ти се завие свят.
— Обичам да ми се вие свят.
— Не е хубаво.
Алба е по тениска и къси панталонки. На свивката на лакътя е с лейкопласт.
— Какво ти има на ръката? — питам я аз.
Вместо да ми отговори, тя поглежда към Хенри, аз също.
— Нищо й няма — отвръща той. — Смукала си е кожата и си е направила синка.
— Какво е синка? — пита Алба.
Хенри започва да обяснява, но аз го прекъсвам.
— Защо ще слагате лейкопласт на синка?
— Не знам — казва Хенри. — Тя поиска.
Обзема ме някакво предчувствие. Наречете го шесто майчинско чувство. Отивам при Алба.
— Я да видя.
Тя притиска ръката до себе си и я държи с все сила с другата ръка.
— Не ми махай лепенката. Ще ме боли.