— Ще внимавам.
Сграбчвам решително ръката й. Алба издава хленчещ звук, но аз съм непреклонна. Разгъвам бавно ръката й, махам внимателно лейкопласта. В средата на моравото петно има малка точица от игла. Алба казва:
— Боли, не пипай.
И аз я пускам. Тя отново си лепва лейкопласта и ме гледа очаквателно.
— Алба, обади се на Кими и я покани на вечеря.
Тя се усмихва и изхвърча от ателието. След една минута задната врата на къщата се затръшва. Хенри седи на масата и се върти леко напред-назад на стола. Наблюдава ме. Чака да кажа нещо.
— Не мога да повярвам — изричам накрая. — Как можа?
— Бях длъжен — отвръща той. Гласът му е тих и спокоен. — Тя… не можех да я оставя току-така… исках да й дам шанс. Така Кендрик може да работи, да прави изследвания — за всеки случай.
Тръгвам към него, галошите й гумената ми престилка поскърцват, и се подпирам на масата. Хенри накланя глава, светлината се плисва по лицето му й аз виждам дълбоките бръчки по челото му, отстрани на устата и около очите. Отслабнал е още повече. Очите му изглеждат огромни върху лицето.
— Не съм й казал, Клер, за какво е. Ти можеш да й кажеш, когато… когато му дойде времето.
Клатя глава: не.
— Обади се на Кендрик и му кажи да спре.
— Не.
— Тогава ще го направя аз.
— Клер, недей…
— Ти, Хенри, можеш да правиш с тялото си каквото си искаш, но…
— Клер! — процежда той името ми през стиснати зъби.
— Какво?
— Вече е направено. Всичко е приключило. Кендрик каза, че не може да стори нищо повече.
— Но… — Млъквам, за да осмисля онова, което Хенри ми е съобщил току-що. — Но в такъв случай… какво ще стане?
Той клати глава.
— Не знам. Вероятно онова, което си мислехме, че може да се случи… че се случва. Но ако се случва именно това… не мога просто да изоставя Алба, без да се опитам да й помогна… о, Клер, разреши ми да го направя за нея! Може да не се получи нищо, тя може и да не го използва никога… може да й харесва да пътешества във времето, тя може никога да не се изгуби, да не е гладна, да не я задържат под стража, да не я преследват, изнасилват и бият, но я си представи, че не й харесва? Я си представи, че Алба иска да е най-обикновено момиче? Клер! О, Клер, не плачи…
Ала аз не мога да се спра, стоя и хлипам в жълтата гумена престилка и накрая Хенри се изправя и ме прегръща.
— Не че можем да имаме някакви гаранции — шепне ми той. — Просто се опитвам да й дам спасителен пояс. — Усещам през тениската ребрата му. — Разреши ми да й оставя поне това. — Аз кимам и Хенри ме целува по челото. — Благодаря ти — казва ми той и аз отново се разплаквам.
Събота, 27 октомври 1984 година
(Хенри е на 43 години, Клер — на 13)
Хенри: Сега вече знам края. А той е такъв: Призори на един есенен ден ще седя на Ливадата. Ще бъде мрачно и мразовито, аз ще бъда облечен в черно вълнено палто и ще бъда с ботуши и ръкавици. Ще бъде дата, която я няма в Списъка. Клер ще спи в топлото си голямо легло. Ще бъде на тринайсет години.
В сухия студен въздух в далечината ще изтрещи изстрел. Ловният сезон е. Някъде там мъже в яркооранжеви дрехи ще дебнат, ще чакат и ще стрелят. По-късно ще пият бира и ще ядат сандвичите, приготвени от жените им.
Вятърът ще се усили, ще забрули овощната градина, ще смъкне от дърветата безполезните листа. Задната врата на къщата в „Полска чучулига“ ще се затръшне и оттам ще се появят две мънички фигурки във флуоресцентни оранжеви дрехи и с ловджийски пушки. Те, Филип и Марк, ще тръгнат към мен и ще дойдат на Ливадата. Няма да ме видят, защото аз ще съм се сгушил във високата трева — тъмно, неподвижно петно в полето от бежово и мъртво зелено. На двайсетина метра от мен Филип и Марк ще свърнат от пътеката и ще се отправят към гората.
Ще спрат и ще се ослушат. Ще го чуят преди мен: шумолене, пукот, нещо, което се движи из тревата, нещо голямо и тромаво, нещо бяло, което се мярва за миг — може би опашка? — и това нещо ще се насочи към мен, към поляната, и Марк ще вдигне пушката, ще се прицели внимателно, ще натисне спусъка и…
Ще гръмне изстрел, после ще се чуе писък, човешки писък. И после тишина. И после:
— Клер! Клер!
И после нищо.
За миг ще седя, без да мисля, без да дишам. Филип ще се завтече, после и аз ще се завтека, Марк също и ще се съберем на мястото:
Там обаче няма да има нищо. По земята кръв, лъскава и гъста. Огъната мъртва трева. Ние ще се погледнем над празната пръст, без да проумяваме нищо.