В леглото си Клер ще чуе писъка. Ще чуе, че някой я вика по име, и ще седне с разтуптяно сърце в леглото. Ще хукне надолу по стълбите, ще изскочи от вратата и както е по нощница, ще дотича на Ливадата. Щом ни види тримата, ще спре объркана. Аз ще долепя зад гърба на баща й и брат й пръст до устата си. Докато Филип върви към нея, ще се обърна, ще застана на завет в овощната градина и ще загледам как Клер трепери в прегръдката на баща си, докато Марк ще стои нетърпелив и озадачен, с потъмняло от наболата брада петнайсетгодишно лице, и ще ме гледа така, сякаш иска да ме запомни.
И Клер ще ме погледне, и аз ще й махна с ръка, и тя ще се върне с баща си у дома — слабичка, с нощница, развята като на ангел, и ще се смалява все повече и повече, ще се отдалечава и ще изчезне в къщата, а аз ще стоя над малкото окървавено петно утъпкана пръст и ще знам: някъде там умирам.
Случката в подземния паркинг на Мънро стрийт
Понеделник, 7 януари 2006 година
(Хенри е на 43 години)
Хенри: Студено е. Много, много студено, а аз лежа на земята, в снега. Къде ли съм? Опитвам се да седна. Краката ми са изтръпнали, не усещам ходилата си. На открито съм, наоколо няма сгради и дървета. Откога ли съм тук? Нощ е. Чувам автомобили. Заставам на четири крака. Оглеждам се. Намирам се в парка Грант. На стотина метра по-нататък, отвъд голия сняг, се възправя Художественият институт, тъмен и затворен. Красивите сгради по Мичиган Авеню са тихи. По Лейк Шор Драйв се стрелкат коли, които разрязват с фаровете си нощта. Над езерото се мержелее мъждива черта от светлина, зазорява се. Трябва да се махна оттук. Трябва да се стопля.
Изправям се. Ходилата ми са бели и сковани. Не ги усещам, не мога да ги раздвижа, но тръгвам, олюлявайки се, през снега, понякога падам, пак се изправям и продължавам нататък, и така отново и отново, накрая пълзя. Пълзя през улица. Пълзя заднишком надолу по циментово стълбище, като се държа за перилата. По ожулените места на ръцете и коленете ми попада сол. Пълзя към уличен телефон.
Телефонът звъни седем пъти. Осем. Девет.
— Ало — казва моето Аз.
— Помогни ми — моля го. — Намирам се в подземния паркинг на Мънро Стрийт. Тук, долу, е невероятен студ. При будката на охраната съм. Ела да ме вземеш.
— Добре. Стой там. Тръгваме веднага.
Опитвам се да окача слушалката, но тя увисва. Зъбите ми тракат неудържимо. Допълзявам до будката на охраната и блъскам по вратата. Там няма никого. Виждам вътре монитори на видеокамери, печка, яке, бюро, стол. Натискам бравата. Заключено е. Нямам с какво да я отворя. Прозорецът е от армирано стъкло. Треперя като листо. Тук, долу, няма автомобили.
— Помощ! — крещя.
Не идва никой. Свивам се на кълбо пред вратата, допирам колене до брадичката си, обхващам ходилата си с ръце. Не идва никой и после най-сетне, най-сетне изчезвам.
Фрагменти
Понеделник, вторник, сряда, 25, 26 и 27 септември 2006 година
(Клер е на 35 години, Хенри — на 43)
Клер: Хенри го няма цял ден. Ние с Алба отидохме да вечеряме в „Макдоналдс“. Играхме на „Черен Петър“ и сантасе. Избрахме коя рокля да облече Алба утре за училище. Сега тя си е легнала. Аз седя на предната веранда и се опитвам да чета Пруст — от четенето на френски ми се доспива и аз вече едва ли не дремя, когато откъм хола се чува трясък и Хенри седи на пода и трепери, пребледнял и премръзнал.
— Помогни ми! — казва с тракащи зъби и аз хуквам към телефона.
По-късно
Спешното отделение, сцена от някакъв флуоресцентен пъкъл: старци с какви ли не болежки, майки с малки деца с висока температура, тийнейджъри с приятели, от чиито различни крайници вадят куршуми — по-късно те ще се перчат с това пред прехласнатите девойчета, но сега са притихнали и уморени.
По-късно
В малка бяла стая: медицинските сестри вдигат Хенри на леглото и махат одеялото. Очите му се отварят, виждат ме и се затварят. Преглежда го руса стажантка. Една от сестрите му мери температурата, пулса. Хенри трепери, трепери толкова силно, че чак леглото се тресе, чак ръката на сестрата вибрира като леглата „Вълшебни пръсти“ по мотелите от седемдесетте години. Стажантката проверява зениците на Хенри, ушите, носа, пръстите на краката и на ръцете, гениталиите. Започват да го увиват в одеяла и в нещо, което прилича на метал и на алуминиево фолио. Слагат на краката му студени компреси. В тясната стая е много горещо. Очите на Хенри отново се отварят. Той се опитва да каже нещо. Звучи като името ми. Бръквам под одеялото и стисвам между дланите си ледените му ръце. Поглеждам към медицинската сестра.