— Искаш ли кафе? — пита ме тя.
Не съм пил още от времето преди да ме приемат в болницата.
— Разбира се — отговарям аз.
Тя налива в две чаши, добавя сметана и ми носи едната. Усещам топлата чаша в ръката си като нещо познато и хубаво.
— Направила съм ти нещо — казва Клер.
— Ходила ли? Няма да ми дойдат зле.
— Криле — отвръща тя и смъква на пода парчето бял плат.
Крилете са огромни и се реят във въздуха, трептят в светлината на свещите. По-тъмни са от тъмнината, страховити са, но същевременно напомнят за копнеж, за свобода, за устрем през пространството. Чувството, че стоя здраво на собствените си две ходила, че тичам, тичам така, все едно летя. Сънищата, че се нося, че летя, сякаш земното притегляне е било отменено и сега ми позволява да се отдалеча на безопасно разстояние от земята — тези сънища се връщат в сумрачното ателие при мен. Клер също сяда на канапето. Усещам, че ме гледа. Крилете са притихнали, краищата им са наръбени. Аз не мога да говоря. „Siehe, ich lebe. Woraus? Weder Kindheit Hoch Zukunft/ werden weniger… Überzähliges Dasein/ entspringt mir Herzen.“ („Виж, аз съм жив. От какво? Нито детството, нито бъдещето/ стават по-малки… Битието преизпълва изобилно сърцето ми.“)
— Целуни ме — казва Клер и аз се обръщам, и в тъмнината се реят бяло лице и тъмни устни, и аз се потапям.
Летя, получил съм избавление: битието преизпълва сърцето ми.
Сънища с ходила
Октомври — ноември 2006 година
(Хенри е на 43 години)
Хенри: Сънувам, че съм в „Нюбъри“ и чета лекция на студенти от Колумбийския колеж. Показвам им старопечатни издания. Книги на Гутенберг, „Шахматът, правила“ на Какстън и „Евсевий“ на Йенсен. Лекцията върви добре, те ми задават интересни въпроси. Ровя из количката, търся ценната книга, която току-що съм открил в хранилището и за която не съм и подозирал, че е там. Тя е в тежка червена кутия. Заглавие няма, само библиотечен номер: „Ф-3Х-983 Д-453“, отпечатан със златно под емблемата на „Нюбъри“. Слагам кутията върху масата и вадя подложките. Отварям кутията и какво да видя — ходилата ми, розови и съвършени. Те са изненадващо тежки. Докато ги слагам на подложките, всички пръсти мърдат, за да кажат „здрасти“, за да ми покажат, че още могат да го правят. Започвам да говоря за тях и да обяснявам как са свързани с венецианското печатарство от петнайсети век. Студентите си записват. Една от тях, хубава блондинка в лъскаво, осеяно с пайети потниче, сочи ходилата ми и възкликва: „Вижте, целите са бели!“ И това си е самата истина, кожата е станала мъртвешки бяла, ходилата са безжизнени и разложени. Тъжно си напомням утре рано сутринта да ги занеса в отдел „Реставрация“.
В съня си тичам. Всичко е чудесно. Тичам покрай езерото, от плажа на Оук Стрийт се отправям на север. Усещам как сърцето ми бие, как белите ми дробове се разширяват плавно, после се стесняват. Движа се все напред. Какво облекчение, мисля си. Беше ме страх, че няма да тичам никога отново, а ето, тичам си. Страхотно е.
Но нещата се променят към по-лошо. От тялото ми започват да се откачат едни или други части. Първа пада лявата ми ръка. Спирам и я вдигам от пясъка, и я чистя, и я връщам на мястото й, тя обаче не е закачена много добре и само след петстотин-шестстотин метра отново пада. Затова я държа в другата си ръка с мисълта, че щом се прибера, може би ще успея да я закрепя по-здраво. После обаче пада и другата ми ръка и аз вече нямам ръце, нямам с какво да събирам ръцете, които съм изгубил. Затова продължавам да тичам. Не е чак толкова неприятно, не ме боли. Не след дълго усещам, че членът ми се е откачил и е паднал в левия крачол на анцуга, където се мята и ме дразни, хванат като в капан от ластика долу. Аз обаче не мога да сторя нищо, затова не му обръщам внимание. После усещам, че ходилата ми са натрошени вътре в маратонките, след това те се отчупват от глезените и аз падам по лице на пътеката. Знам, че ако остана там, другите, излезли да потичат, ще ме стъпчат, затова започвам да се търкалям. Търкалям се, докато се дотърколвам до езерото, където вълните ме повличат, и се събуждам запъхтян.