Сънувам, че съм в балет. Аз съм звездата, намирам се в гримьорната и Барбара, гардеробиерката на мама, ме омотава в розов тюл. Барбара си е дръпната, ето защо, макар че краката ме болят ужасно, аз не роптая, когато тя пъха чуканите в дълги палци от розов сатен. Щом приключва, ставам със залитане от стола и се разплаквам.
— Не се дръж като мухльо — казва Барбара, после обаче се смилява и ми бие морфин.
На вратата на гримьорната се появява чичо Иш и ние бързаме по някакви безкрайни коридори. Знам, че краката ме болят, макар че не ги виждам и не ги чувствам. Най-неочаквано виждам, че сме зад кулисите и че балетът е „Лешникотрошачката“, а аз ще танцувам една от захарните фигурки. Кой знае защо, от това се вкисвам ужасно. Не съм го очаквал. Някой обаче ме побутва леко и аз излизам на сцената. И танцувам. Заслепен съм от прожекторите, танцувам, без да мисля, без да знам стъпките, в екстаза на болката. Накрая падам на колене и ридая, а публиката става на крака и ръкопляска.
Петък, 3 ноември 2006 година
(Клер е на 35 години, Хенри на 43)
Клер: Хенри държи глава кромид лук, гледа ме сериозно и казва:
— Това… е кромид лук.
Аз кимам.
— Да. Чела съм за него.
Хенри вдига вежди.
— Прекрасно. И така, лукът се бели с остър нож. Слагаш гореспоменатия лук върху дъската и срязваш двата края, ето така. После белиш лука, ето така. Разрязваш го на половина. Ако ще пържиш лучени кръгчета, го режеш цял, ако ще готвиш супа или сос за спагети, го кълцаш ето така…
Хенри е решил да ме научи да готвя. Всички плотове и шкафчета в кухнята са му високи, той не ги достига с инвалидната количка. Седим на кухненската маса, заобиколени от купи, ножове и буркани доматен сос. Хенри побутва през масата към мен дъската за рязане и ножа, аз ставам от стола и плахо режа главата лук. Хенри ме наблюдава търпеливо.
— Браво на теб. А сега зелените чушки: прокарваш ножа ето така, после издърпваш дръжката…
Правим марината, песто, лазаня. Друг ден приготвяме шоколадови таралежки, ореховки, крем брюле. Алба е на седмото небе.
— Още десерт — моли тя.
Пържим яйца на очи и сьомга, правим пица от начало до край. Трябва да призная, че си е забавно. Но първата вечер, когато приготвям вечерята сама, изпадам в ужас. Стоя в кухнята, заобиколена от тигани и тенджери, аспержите са загорели и аз се паря, докато вадя рибата от фурната. Слагам всичко по чиниите и го отнасям в трапезарията, където Хенри и Алба си седят по местата. Хенри се усмихва насърчително. Аз също сядам, Хенри вдига във въздуха чашата с мляко:
— За новата готвачка!
Алба се чука с него и започваме да ядем. Гледам крадешком Хенри, който се храни. Аз също се храня, виждам, че всичко е вкусно.
— Хубаво е, мамо! — казва Алба и Хенри кима.
— Страхотно е, Клер — съгласява се той, двамата се гледаме вторачено и аз си мисля: „Не ме оставяй.“
Което се върти в кръг, пак при теб идва
Понеделник, 18 декември 2006 година — неделя, 2 януари 1994 година
(Хенри е на 43 години)
Хенри: Будя се посред нощ, хиляди насекоми с остри като бръснач зъби ми ръфат краката и аз започвам да падам още преди да съм изтръскал от шишенцето един викодин. Превивам се о две и се озовавам на под, но не на нашия под, на нечий чужд под, в някоя друга нощ. Къде ли съм? От болката всичко трепти пред очите ми, но е тъмно и в миризмата има нещо, което ми напомня на? На белина. На пот. На парфюм… на познат парфюм… но това е невъзможно…
Стъпки, които се качват по стълбището, гласове, ключ, който отключва няколко ключалки („Къде да се скрия?“), вратата се отваря, аз пълзя по пода точно когато някой включва осветлението, взривило се в главата ми като фотографска светкавица, и някаква жена прошепва:
— Господи!
Аз си мисля: „Не, това просто не може да се случи“, а вратата се затваря и аз чувам как Ингрид казва:
— Тръгвай си, Силия.
Силия негодува, двете стоят от другата страна на вратата и се разправят, а аз се оглеждам отчаяно, но няма откъде да се измъкна. Това сигурно е жилището на Ингрид на Кларк Стрийт, където никога не съм ходил, но всичко тук е нейно: столът със странна форма, бъбрековидната мраморна масичка, отрупана с модни журнали, грозното жълто канапе, което на времето използвахме… оглеждам се трескаво за нещо, което да облека, но единственият текстил в тази минималистична стая е одеялото на мораво жълти карета, което изобщо не се връзва с канапето, и аз го грабвам и се омотавам с него, после се намествам на канапето, а Ингрид отваря отново вратата. Тя дълго стои, без да казва нищо, и ме гледа, аз също я гледам и единственото, което ми минава през ума, е, о, Инг, защо си причини това?