В паметта ми живее друга Ингрид — бляскав чудно хубав рус ангел, с когото се запознах през 1988 година на партито по случай Четвърти юли в „Джимбо“: Ингрид Кармайкъл беше смазваща и недосегаема, недостъпна в лъскавите си доспехи, изковани от богатство, красота и отегчение. Ингрид, която сега стои и ме гледа, е изпита, озлобена и уморена — тя стои с глава, наклонена на една страна, и ме гледа с учудване и презрение. И двамата не знаем какво да кажем. Накрая тя си съблича палтото, мята го на един от столовете и присяда в другия край на канапето. Облечена е в кожен панталон. Докато сяда, той поскърцва тихо.
— Хенри.
— Ингрид.
— Какво правиш тук?
— Не знам. Извинявай. Просто… е, знаеш как е.
Свивам рамене. Краката ме болят толкова силно, че почти ми е все едно къде съм.
— Изглеждаш ужасно.
— Ужасно ме боли.
— Странно. Мен също.
— Имам предвид физически.
— Защо?
На Ингрид й е все тая, дори да пламна направо пред очите й. Отмятам карираното одеяло и й показвам отрязаните си крака.
Тя не трепва, не простенва. Не се извръща, само ме поглежда в очите и аз виждам, че ако има някой, който да ме разбира напълно, то това е именно тя. По съвършено различни начини сме се докарали до едно и също състояние. Ингрид става и отива в друга стая, а когато се връща, държи в ръка стария несесер за шиене. Усещам прилив на надежда, която се оправдава: Ингрид сяда, вдига капачето и пак е както в доброто старо време, там вътре, до възглавничките за карфици и напръстниците, има цяла аптека.
— Какво искаш? — пита Ингрид.
— Опиати.
Тя търси в чантичката, пълна с хапове, и ми подава да си избера — виждам ултрам и си взимам два. След като ги гълтам, Ингрид ми носи чаша вода, която изпивам до дъно.
— И така. — Тя прокарва дълги червени нокти през дългата си руса коса. — От кое време идваш?
— От декември 2006 година. Коя дата е тук?
Ингрид си поглежда часовника.
— Беше първи януари, но сега вече сме 2 януари 1994 година.
О, не. Само това не.
— Какво има? — пита Ингрид.
— А, нищо.
Днес е денят, когато Ингрид ще се самоубие. Какво да й кажа? Мога ли да я спра? Ами ако се обадя на някого?
— Виж какво, Инг, искам само да кажа…
Двоумя се. Какво мога да й кажа, без да я плаша до смърт? И какво значение има сега? Сега, когато тя е мъртва? Макар и да седи точно пред мен.
— Какво?
Плувнал съм в пот.
— Просто… бъди добра към самата себе си. Недей… В смисъл знам, че не си много щастлива…
— И кой е виновен?
Устата й с яркочервено червило е нацупена. Не й отговарям. Аз ли съм виновен? Всъщност не знам. Ингрид ме гледа така, сякаш, чака отговор. Аз извръщам очи. Поглеждам плаката на Махоли-Наги на отсрещната стена.
— Хенри! — казва Ингрид. — Защо постъпи толкова гадно с мен?
Насилвам се да я погледна отново.
— Гадно ли? Не е било нарочно.
Тя клати глава.
— Беше ти все тая дали ще живея, или ще умра.
О, Ингрид.
— Не ми е все тая. Не искам да умираш.
— Все тая ти беше. Заряза ме, изобщо не дойде в болницата.
Ингрид говори така, сякаш думите я давят.
— Вашите не искаха да идвам. Майка ти каза да не съм припарвал до теб.
— Трябваше да дойдеш.
Въздишам.
— Ингрид, твоят лекар ми каза, че не мога да ти идвам на свиждане.
— Питах и ми казаха, че изобщо не си се обаждал.
— Обаждал съм се. Казаха ми, че не искаш да разговаряш с мен и да не съм те търсел повече.
Болкоуспокояващото вече действа. Пробождащата болка в краката ми се притъпява. Пъхам длани под одеялото и ги долепвам до кожата на левия чукан, после и на десния.
— Щях да умра, а ти не дойде нито веднъж да поговорим.
— Мислех, че не искаш да разговаряш с мен. Откъде да знам?
— Ожени се, а дори не ми се обади, и покани на сватбата Силия колкото да ми правиш напук.
Смея се, не мога да се сдържа.
— Не аз, Ингрид, а Клер покани Силия. Приятелки са, и досега не проумявам защо. Вероятно защото противоположностите се привличат. При всички положения това няма нищо общо с теб.