Ингрид не казва нищо. Пребледняла е под грима. Бръква в джоба на палтото си и вади пакет цигари и запалка.
— Откога пушиш? — питам я аз.
Ингрид мразеше да пуши. Ингрид обичаше кокаин, хероин и напитки с поетични имена. Тя издърпва с два дълги нокътя цигара от пакета и я пали. Ръцете й треперят. Всмуква от дима, който се гъне между устните й.
— Е, как е животът без крака? — пита ме. — Всъщност как се докара дотук?
— Премръзнах. Припаднал съм в парка Грант през януари.
— И как се придвижваш?
— Главно с инвалидна количка.
— О! Ужас.
— Да — потвърждавам аз. — Не е приятно.
Известно време мълчим. Ингрид пита:
— Още ли си женен?
— Да.
— Деца?
— Едно. Момиче.
— О. — Ингрид се обляга, всмуква от цигарата, издишва през ноздрите тънка струйка дим. — Жалко, че нямам деца.
— Ти, Инг, никога не си искала деца.
Тя ме поглежда, но аз не мога да разчета погледа й.
— Винаги съм искала деца. Мислех, че ти не искаш, затова не съм отваряла дума за това.
— Още можеш да родиш.
Ингрид се смее.
— Така ли? Имам ли деца, Хенри? През 2006 година имам ли съпруг и къща в Уинетка, и две и половина деца?
— Не съвсем.
Намествам се на канапето. Болката е отстъпила, но онова, което е останало, е обвивката на болката, празно пространство, където би трябвало да има болка, а вместо това има очакване за болка.
— Не съвсем — имитира ме Ингрид. — Как така не съвсем? Както в „Не, Ингрид, не си съвсем бездомница.“
— Не, не си бездомница.
— Значи не съм бездомница. Добре, страхотно. — Ингрид гаси цигарата и кръстосва крака. Винаги съм харесвал краката й. Тя е обута в ботуши с високи токове. Двете със Силия явно са ходили на купон. Ингрид казва: — Изключваме крайностите: не съм жена домакиня от богаташките предградия и не съм скитница. Хайде, Хенри, насочи ме още малко.
Аз мълча. Не ми се играе на тази игра.
— Дай тогава да изброим възможностите. Я да помисля… А) аз съм стриптийзьорка в наистина лъскав клуб на Ръш Стрийт. Хм. Б) Лежа в затвора, защото съм убила с брадва Силия и съм я дала на Малкълм. Ха! Да, ах. В) Живея в Рио дел Сол заедно с мастит банкер. Какво ще кажеш за това, Хенри? Някоя от тези възможности вижда ли ти се правдоподобна?
— Кой е Малкълм?
— Доберманът на Силия.
— Би трябвало да се досетя.
Ингрид си играе със запалката, пали я и я гаси.
— А какво ще кажеш за това: Д) Мъртва съм. — Аз трепвам. — Харесва ли ти?
— Не. Не ми харесва.
— Виж ти! На мен пък ми харесва най-много. — Ингрид се усмихва. Усмивката й не е красива. Прилича повече на гримаса. — Толкова ми харесва, че ми хрумна нещо.
Тя става от канапето, прекосява с широка крачка стаята и тръгва по коридора. Чувам я как отваря и затваря някакво чекмедже. Когато се появява отново, държи едната си ръка зад гърба. Застава пред мен и казва:
— Изненада!
После насочва към мен пистолет. Не е голям. Издължен е, черен и лъскав. Ингрид го държи при кръста си — нехайно, все едно е на коктейл. Аз се вторачвам в пистолета. Ингрид казва:
— Мога да те застрелям.
— Да. Можеш — съгласявам се.
— После мога да си тегля куршума — заявява тя.
— Това също може да се случи.
— Но случва ли се?
— Не знам, Ингрид. Трябва ти да си решиш.
— Не ме баламосвай, Хенри. Кажи ми — заповядва Ингрид.
— Добре, де. Не. Не се случва по този начин.
Опитвам се да го кажа уверено. Ингрид се хили ехидно.
— Ами ако аз искам да се случи по този начин?
— Дай ми пистолета, Ингрид.
— Ела и си го вземи.
— Ще ме застреляш ли?
Ингрид клати с усмивка глава. Смъквам се от канапето на пода, пълзя към нея, като влача карираното одеяло, от хаповете за болка съм по-бавен. Ингрид отстъпва назад, но продължава да държи пистолета, насочен към мен. Аз спирам.
— Хайде, Хенри. Добро куче! Доверчиво.
Тя маха предпазителя и прави две крачки към мен. Аз се напрягам. Ингрид е насочила дулото право към главата ми. После обаче започва да се смее и допира пистолета до слепоочието си.
— А това как ти се струва, Хенри? Това ли се случва?
— Не.
Не!
Тя се свъсва.
— Сигурен ли си, Хенри? — Мести пистолета така, че да е насочен към гърдите й. — Сега по-добре ли е? Главата или сърцето, Хенри?