Ингрид пристъпва напред. Мога да я докосна. Мога да я сграбча… тя ме изритва в гърдите и аз падам назад, пльосвам се на пода и гледам как Ингрид се надвесва над мен и ме заплюва в лицето.
— Обичаше ли ме? — пита, без да сваля очи от лицето ми.
— Да — казвам й аз.
— Лъжец — заявява Ингрид и натиска спусъка.
Понеделник, 18 декември 2006 година
(Клер е на 35 години, Хенри — на 43)
Клер: Събуждам се посред нощ и Хенри го няма. Изпадам в паника. Сядам в леглото. В главата ми нахлуват какви ли не възможности. Може да го е блъснала кола, може да се е озовал в изоставена сграда, навън на студа… чувам звук, някой плаче. Мисля, че е Алба, Хенри може би е отишъл да провери защо Алба е разстроена, затова ставам от леглото и отивам в стаята на Алба, но Алба спи, свита на кълбо и гушнала плюшеното мече Теди, избутала е завивките от леглото. Тръгвам по коридора към звука и какво да видя: Хенри седи на пода в хола и държи с ръце главата си.
Заставам на колене до него.
— Какво има? — питам го.
Той вдига лице и на светлината на уличните лампи, процеждаща се през прозорците, виждам, че бузите му лъщят от сълзи.
— Ингрид е мъртва — казва Хенри.
Аз го прегръщам.
— Ингрид е мъртва отдавна — проронвам.
Хенри клати глава.
— Години, минути… все едно — казва той. Седим в мълчание на пода. Накрая Хенри пита: — Как мислиш, дали вече е сутрин?
— Разбира се.
Небето е още тъмно. Не пеят птици.
— Хайде да ставаме — предлага той.
Аз дотиквам инвалидната количка, помагам му да се качи на нея и го откарвам в кухнята. Нося му хавлията и Хенри я облича. Седи на кухненската маса и гледа през прозореца към заснежения заден двор. Някъде в далечината се чува как по улицата стърже снегорин. Паля лампата. Отсипвам колкото трябва кафе във филтъра, отсипвам колкото трябва вода в кафе-машината, включвам я. Вадя чаши. Отварям хладилника, но когато питам Хенри какво му се яде, той само клати глава. Сядам на кухненската маса срещу него и той ме поглежда. Очите му са зачервени и косата му стърчи в много посоки. Ръцете му са слаби, лицето му е помръкнало.
— Аз съм виновен — казва Хенри. — Ако бях там…
— Могъл ли си да я спреш? — питам.
— Не. Опитах.
— Какво тогава!
Кафе-машината издава тихи звуци като от взрив. Хенри прокарва длани през лицето си. Казва:
— Винаги съм се питал защо не е оставила бележка.
Тъкмо понечвам да попитам какво има предвид, когато забелязвам, че Алба стои на вратата на кухнята. Облечена е в розова нощница, на краката е със зелени пантофки във формата на мишки. Алба присвива очи и се прозява в ослепителната светлина в кухнята.
— Здравей, малкото ми — казва Хенри.
Алба идва при него и се увесва отстрани на инвалидната количка.
— Добро утроооо — отвръща.
— Всъщност още не е утро — обяснявам й аз. — Още е нощ.
— А вие защо сте станали, щом е нощ? — подсмърча Алба. — Правите кафе, значи е сутрин.
— О, това е отколешна заблуда, че кафето се равнява на сутрин — намесва се Хенри. — В логиката ти има пропуски, приятелко.
— Какво? — възкликва Алба.
Не обича да греши за каквото и да било.
— В изводите си се основаваш на погрешни данни, иначе казано, забравяш, че майка ти и баща ти са заклети кафеманиаци и е напълно възможно да сме станали посред нощ само за да сръбнем по ЕДНО КАФЕЕЕ.
Той реве като чудовище, може би като кафеманиак.
— И аз искам кафе — заявява Алба. — Аз съм кафеманиачка — ревва и тя на Хенри.
Но той я сграбчва, вдига я във въздуха и пак я връща на земята. Алба заобикаля тичешком масата и ме прегръща през раменете.
— Реви и ти! — крещи ми тя в ухото.
Ставам от стола й я прегръщам. Сега тя е много тежка.
— Ти реви.
Пренасям я по коридора в детската стая и я мятам на леглото й, където тя се смее и пищи. Часовникът върху нощното шкафче показва 4:16 след полунощ.
— Ето, виж — соча й аз. — Много е рано, за да ставаш.
След задължителното суетене Алба отново си ляга, а аз се връщам в кухнята. Хенри е успял някак да сипе и на двамата кафе. Сядам. Тук е студено.
— Клер.
— Ммм?
— Когато умра… — Хенри млъква, извръща поглед, поема си въздух, започва отначало. — Подреждам всичко, всички документи, завещанието и писмата до някои хора, разни неща за Алба, всичко е в бюрото ми.