Нямам сили да кажа нищо. Хенри ме гледа.
— Кога? — питам го. Хенри клати глава. — Месеци? Седмици? Дни?
— Не знам, Клер.
Знае, и още как, знам, че знае.
— Погледнал си страницата с некролозите във вестника, нали? — питам го.
Хенри се двоуми, после кима. Отварям уста да попитам още веднъж, после ме дострашава.
Часове, ако не дни
Петък, 24 декември 2006 година
(Хенри е на 43 години, Клер — на 35)
Хенри: Будя се рано, толкова рано, че в почти предизгревната светлина спалнята е синя. Лежа в леглото и слушам дълбокото дишане на Клер, слушам как от време на време по Линкълн Авеню профучава кола, как гарваните си подвикват и парното пука. Краката ме болят. Облягам се на възглавниците и намирам върху нощното шкафче шишенцето викодин. Глътвам два, пия ги с изветряла кола.
Пак се пъхам под завивките и се обръщам на моята си страна. Клер спи по лице и е хванала главата си с ръце, сякаш за да се защити. Косата й е скрита под одеялата. Заобиколена от косата, Клер изглежда по-малка. Напомня ми на самата себе си като момиченце, когато е спяла с присъщата й детска непринуденост. Опитвам се да си спомня дали съм я виждал как спи като малка. Давам си сметка, че това не се е случвало никога. В съзнанието ми всъщност изниква Алба. Светлината се променя. Клер се размърдва, обръща се към мен, на своята страна. Изучавам лицето й. В ъгълчетата на очите й и около устата вече има едва забележими бръчки, намек за това какво ще стане лицето на Клер на средна възраст. Никога няма да видя това нейно лице, за което съжалявам горчиво, лицето, с което Клер ще продължи без мен, което никога няма да бъде целунато от мен, което ще принадлежи на свят, непознат за мен, освен като спомен за Клер, най-сетне преотстъпен на миналото свършено време.
Днес се навършват трийсет и седем години от смъртта на майка ми. Мислел съм за нея, копнял съм всеки ден от тези трийсет и седем години, а баща ми е мислел почти без прекъсване за мама. Ако ревностната памет можеше да възкресява от мъртвите, мама щеше да бъде нашата Евридика, щеше да възкръсне като Лазар от упоритата смърт и да ни утеши. Ала цялата ни скръб не добави и миг към живота й, нито едно туптене в повече на сърцето й, нито глътка въздух повече. Единственото, което моята потребност можеше да стори, бе да ме отведе при нея. Какво ще има Клер, когато си отида? Как да я оставя?
Чувам как Алба говори в леглото си.
— Ей! — казва Алба. — Ей, Теди! Шшшт, хайде, спи сега. — Тишина. — Татко! — Наблюдавам Клер, за да видя дали ще се събуди. Тя продължава да спи. — Татко!
Аз се обръщам предпазливо, измъквам се внимателно изпод завивките, свличам се някак на пода. Изпълзявам от спалнята и по коридора отивам в стаята на Алба. Тя се смее, когато ме вижда. Аз издавам звук като ръмжене и Алба ме милва по главата, все едно съм куче. Седи в леглото, насред всички плюшени играчки, които има.
— Направи ми място, Червена шапчице!
Алба отскача встрани и аз се вдигам на леглото. Тя започва да се суети и да реди около мен някои от играчките си. Прегръщам я и се облягам, а Алба ми подава синьото плюшено мече Теди.
— Ядат му се трюфели.
— Раничко е за трюфели, Син Теди. Не искаш ли яйца на очи и препечена филийка?
Алба прави физиономия. Издава устни, сключва вежди, сбърчва нос.
— Теди не обича яйца — оповестява тя.
— Шшшшт, мама спи.
— Добре — шушука високо Алба. — Теди иска синьо желе.
Чувам как в съседната стая Клер простенва и се надига от леглото.
— Грис? — опитвам се да я съблазня аз.
Алба се замисля.
— С кафява захар ли?
— Става.
— Искаш ли да го направиш ти?
Плъзгам се от леглото.
— Да. Може ли на конче?
Колебая се. Краката наистина ме болят, а Алба вече е пораснала доста, за да ме язди безболезнено, но сега не мога да й откажа нищо.
— Разбира се. Мятай се.
Аз стоя на четири крака. Алба се покатерва на гърба ми и ние докретваме до кухнята. Клер е застанала сънено до мивката и гледа как кафето се стича в каничката. Аз допълзявам до нея и опирам глава в коленете й, а тя сграбчва Алба, която през цялото време се превива от смях, за ръцете и я издърпва нагоре. Допълзявам до стола си. Клер се усмихва и пита:
— Какво има за закуска, готвачи?
— Желе! — пищи Алба.
— Ммм. Какво желе? Желирани овесени ядки ли?