— Неееее!
— Желиран бекон ли?
— Не!
Алба се впива в Клер и вдига нагоре косата й.
— Ох! Недей, миличка. Е, в такъв случай сигурно желирано мюсли.
— Грис!
— Желиран грис, ммм! — Клер вади кафявата захар, млякото и пакетчето грис. Слага ги върху плота и ме гледа очаквателно. — А ти? Един желиран омлет?
— Ако го приготвиш ти — да.
Изумявам се от оправността на Клер, която снове из кухнята, сякаш е Бети Крокър136 и го прави от години. Докато я наблюдавам, си мисля, че ще се справи и без мен, но знам, че не е така. Гледам как Алба смесва брашното с водата и си я представям на десет, на петнайсет, на двайсет години. Още не е толкова близо. Аз още не съм приключил. Искам да бъда тук. Искам да ги гледам, искам да ги притисна в обятията си, искам да живея.
— Татко плаче — прошепва Алба на Клер.
— Защото ще му се наложи да яде буламачите ми — отвръща Клер и ми намига, а аз волю-неволю се смея.
Нова година, две
Неделя, 31 декември 2006 година
(Клер е на 35 години, Хенри — на 43)
(7:25 часът вечерта)
Клер: Ще правим купон! В началото Хенри като че ли не искаше, но сега направо се радва. Седи на кухненската маса и показва на Алба как да изрязва цветчета от моркови и репички. Признавам си, че не постъпих съвсем честно: предложих го пред Алба, тя се въодушеви страшно и на него сърце не му даде да я разочарова.
— Ще бъде страхотно, Хенри. Ще поканим всички, които познаваме.
— Всички до последния? — усмихва се той.
— Всички, които са ни приятни — поправям се.
И така, вече дни наред аз чистя, а Хенри и Алба правят курабийки (макар че половината тесто отива в устата на Алба, ако не я държим под око). Вчера ходихме с Шарис на пазар и накупихме какви ли не вкуснотии, всички възможни зеленчуци и бира, и вино, и шампанско, шарени клечици за ордьоври и салфетки, на които със златно пише „Честита Нова година“, и мукавени чинии към тях, и един бог знае какво още. Сега цялата къща мирише на кюфтета и на коледното дърво, което бързо умира в хола. Тук е и Алиша, която мие чашите за вино.
Хенри извръща очи нагоре към мен и казва:
— Ей, Клер, шоуто ще започне скоро. Върви да си вземеш душ.
Поглеждам си часовника и виждам, че да, наистина е време.
Под душа, измиване на косата, подсушаване на косата, бельо и сутиен, чорапи и черна копринена официална рокля, обувки на високи токове и мъничко парфюм, и червило, и един последен поглед в огледалото (изглеждам стресната), и обратно в кухнята, където, колкото и да е странно, Алба е все така непорочна в роклята от синьо кадифе, а Хенри и досега е облечен в опърпаната фланелена риза и износените джинси.
— Няма ли да се преоблечеш?
— О, да… Разбира се. Ще ми помогнеш, нали?
Откарвам го с количката в спалнята.
— Какво ще сложиш?
Тършувам из чекмеджетата за бельо и чорапи.
— Все едно. Ти избери. — Хенри се пресяга и затваря вратата на спалнята. — Ела насам.
Спирам да ровя из гардероба и поглеждам Хенри. Той слага спирачката на инвалидната количка и се прехвърля на леглото.
— Няма време — предупреждавам аз.
— Именно, няма. Затова дай да не го губим в приказки.
Гласът му е тих и властен. Аз пускам райбера на вратата.
— Знаеш ли, току-що се облякох…
— Шшшт.
Той протяга към мен ръце и аз се подчинявам, сядам до него и най-неочаквано в съзнанието ми изникват думите „за последен път“.
(8:05 часът вечерта)
Хенри: На вратата се звъни точно когато си завързвам вратовръзката. Клер пита притеснена:
— Добре ли изглеждам?
Изглежда добре, поруменяла и миловидна е, и аз й го казвам. Изскачаме от спалнята, а Алба се завтича да отвори и крещи:
— Дядо! Дядо! Кими!
Баща ми изтръсква снега от ботушите си и се навежда да я прегърне. Клер го целува по двете бузи. Татко я възнаграждава с якето си. Алба отмъква Кими да й показва коледното дърво още преди тя да си е свалила палтото.
— Здрасти, Хенри — поздравява усмихнат татко и се надвесва над мен, и внезапно ми хрумва: тази вечер животът ми ще блесне като на филм пред очите ми.
Поканили сме всички, на които държим: татко, Кими, Алиша, Гомес, Шарис, Филип, Марк и Шарън с децата, баба, Бен, Хелън, Рут, Кендрик и Нанси с децата, Роберто, Катрин, Изабел, Мат, Амилия, приятели художници на Клер, мои приятели от библиотекарския институт, родители на приятелчета на Алба, агентката на Клер, дори Силия Атли — по настояване на Клер… Липсват единствено хора, който са били възпрепятствани от непреодолими обстоятелства: майка ми, Лусил, Ингрид… О, боже. Помогни ми.
136
Измислена личност, с чието име първоначално се подписват отговорите на писмата на жени, търсещи съвет от фирма „Дженеръл Фудс“. По-късно с това име са издадени много готварски книги. — Б.пр.