(8:20 часът вечерта)
Клер: Гомес и Шарис връхлитат като камикадзета, тръгнали да отвличат самолет.
— Ей, Библиотекарче, бива ли да си такъв мързел, никога ли не си ринеш снега по тротоара отпред?
Хенри се шляпва по челото.
— Знаех си аз, че съм забравил нещо.
Гомес стоварва върху коленете му цял найлонов плик, пълен с компактдискове, и излиза да почисти тротоарите. Шарис се смее и идва с мен в кухнята. Вади огромна бутилка руска водка и я пъха в хладилника. Чувам как, докато върви с греблото отстрани на къщата, Гомес си тананика „Нека сняг се сипе“.
— Къде са децата? — питам аз Шарис.
— Експедирахме ги при майка ми. Нова година е, решихме, че с баба им ще им бъде по-интересно. Пък и искаме да се борим насаме с махмурлука, нали се сещаш?
Всъщност изобщо не се бях сетила — не съм се напивала още от времето, преди да зачена Алба. Алба се втурва в кухнята и Шарис я прегръща възторжено.
— Ей, малката! Носим ти коледен подарък!
Алба ме поглежда.
— Иди да го отвориш.
Вътре има мъничък несесер за маникюр и към него лак за нокти. Алба го зяпа благоговейно с отворена уста. Побутвам я и тя се сеща:
— Благодаря ти, лельо Шарис.
— За нищо, Алба.
— Иди да го покажеш на татко — казвам й аз и тя се завтича към хола.
Надзъртам в коридора и виждам как Алба ръкомаха развълнувано, а Хенри й показва ноктите си, сякаш се чуди дали да не си направи ноктопластика.
— Алба ще си умре от щастие — казвам на Шарис.
Тя се усмихва.
— Като малка и аз умирах за такива джунджурийки. Бях си наумила, когато порасна, да стана козметичка или фризьорка.
Аз се смея.
— Но не успя да се вредиш и затова стана художничка.
— Запознах се с Гомес и проумях, че никой не е свалил от власт буржоазната капиталистическа женомразка корпоративна система, като й е правил студено къдрене.
— Е, не че сме я поставили на колене, като й продаваме изкуство.
— Говори само за себе си, драга. Ти просто си пристрастена към красотата, затова.
— Така си е, признавам си най-чистосърдечно. — Отиваме в трапезарията и Шарис се заема да пълни чинията си. — Е, върху какво работиш сега? — питам я аз.
— Върху компютърните вируси като изкуство.
— Ооо! — О, не. — Не е ли противозаконно?
— Не. Аз само им правя дизайна, после рисувам html върху платно, после правя изложба. Не ги пускам в обръщение.
— Но някой би могъл да го направи.
— Разбира се — усмихва се дяволито Шарис. — И се надявам да се намери такъв. Гомес гледа презрително на малките ми рисунчици, но някои от тях могат да разкажат играта на Световната банка, Бил Гейтс и онези копелдаци, които произвеждат банкомати.
— Е, успех! Кога е изложбата?
— През май. Ще ти пратя покана.
— Щом я получа, ще обърна активите ни в злато и ще го вложа в бутилирана вода.
Шарис се смее. Идват Катрин и Амилия, ние прекратяваме разговора за „Чрез изкуство към световна анархия“ и започваме да се прехласваме по официалните си тоалети.
(8:50 часът вечерта)
Хенри: Къщата е пълна с най-скъпите ни хора, някои от които не съм виждал още от времето, преди да ме оперират. Агентката на Клер — Лия Джейкъбс, е тактична и мила, но на мен ми е трудно да издържа на съжалението в погледа й. Силия ме изненадва, като идва право при мен и ми протяга ръка. Аз я поемам, а тя казва:
— Съжалявам, че те виждам в този вид.
— Е, ти изглеждаш страхотно — отвръщам аз и това си е самата истина.
Косата й е вдигната на много висок кок и тя е облечена от глава до пети в блещукащо синьо.
— Аха — казва Силия с прословутия си карамелен глас. — Харесваше ми повече, когато беше лош и аз можех да си те мразя като кльощаво бяло добиче.
Смея се.
— А, доброто старо време.
Тя бърка в чантата си.
— Намерих това преди доста време сред вещите на Ингрид. Помислих си, че Клер може би я иска.
Силия ми връчва снимка. Тя вероятно е от 1960 година и на нея съм аз. Косата ми е дълга и аз се смея и стоя без риза на плажа на Оук Стрийт. Снимката е страхотна. Не помня кога Ингрид я е правила, но сега голяма част от времето, което съм прекарал с Инг, тъне в мъгла.