— Да, сигурен съм, че ще й хареса. Memento mori137.
Връщам й снимката. Силия ме поглежда изпитателно.
— Ти, Хенри Детамбъл, още не си легнал да мреш.
— Но съм близо до това, Силия.
Тя се смее.
— Е, ако отидеш преди мен в ада, ми запази място до Ингрид.
Силия се обръща рязко и тръгва да търси Клер.
(9:45 часът, вечерта)
Клер: Децата се скъсаха да тичат и да се тъпчат с храна и сега им се спи и са кисели. Подминавам в коридора Колин Кендрик и го питам дали не иска да си подремне, а той ми отговаря много сериозно, че би желал да поостане с възрастните. Трогната съм от любезността и четиринайсетгодишната му красота, от това, че се срамува, макар да ме познава, откакто се помни. Алба и Надя Кендрик не са чак толкова сдържани.
— Мамоооо — блее Алба, — ама нали каза, че можем да стоим до късно!
— Сигурни ли сте, че не искате да поспите малко? Ще ви събудя точно преди полунощ.
— Нееее.
Кендрик слуша тази размяна на реплики, а аз вдигам рамене и той се смее.
— Несломимият дует. Добре, момичета, защо не отидете да си поиграете малко в стаята на Алба?
Те се изнасят, мърморейки. Ние знаем, че само след няколко минути ще си играят щастливо.
— Радвам се да те видя, Клер — казва Кендрик точно когато при нас идва Алиша.
— Ей, Клер. Погледни татко. — Аз проследявам погледай и виждам, че баща ни флиртува с Изабел. — Коя е тази?
— О, господи! — смея се аз. — Това е Изабел Бърк.
Започвам да обяснявам накратко каква стръвница е Изабел в сексуалните си наклонности. Смеем се така, че чак не можем да си поемем дъх.
— Страхотно, страхотно. О. Стига вече — казва Алиша.
Привлечен от истерията ни, при нас идва Ричард.
— Какво е толкова смешно, bella donnas138?
Ние само клатим глави и продължаваме да се кикотим.
— Смеят се на ухажването, на което се е отдало родителското им тяло — обяснява Кендрик.
Ричард кима озадачен и пита Алиша какви концерти има през пролетта. Двамата се отправят бавно към кухнята, като обсъждат Букурещ и Барток. Кендрик продължава да стои до мен и чака да каже нещо, което аз не искам да чувам. Започвам да се извинявам, но той ме хваща за ръката.
— Чакай, Клер… — Аз чакам. — Извинявай — казва той.
— Не се притеснявай, Дейвид. — Известно време се гледаме. Кендрик клати глава, търси опипом цигарите. — Ако някога решиш да наминеш към лабораторията, ще ти покажа какво правя за Алба…
Оглеждам гостите с надеждата да открия Хенри. В хола Гомес учи Шарън да танцува румба. Всички очевидно се забавляват, но Хенри го няма никъде. Не съм го виждала от около четирийсет и пет минути и изпитвам силно желание да го намеря, да се уверя, че е добре, да се уверя, че е тук.
— Извини ме — казвам на Кендрик, който, ако се съди от вида му, иска да продължим разговора. — Друг път. Когато е по-тихо.
Той кима. Нанси Кендрик се появява заедно с Колин и разговорът бездруго си става невъзможен. Те се впускат в разгорещен спор за хокея на лед и аз се изнасям.
(9:48 часът вечерта)
Хенри: В къщата е станало много горещо и аз искам да се поохладя, затова съм седнал на остъклената предна веранда. Чувам как хората разговарят в хола. Гъстият сняг се сипе и сипе, покрива всички автомобили и храсти, смекчава острите им очертания и приглушава звука на уличното движение. Нощта е красива. Отварям вратата от верандата за хола.
— Ей, Гомес.
Той идва с тромава походка и наднича през вратата.
— Да!
— Хайде да излезем навън.
— Там е кански студ.
— Хайде, де, не се прави на кекав стар градски съветник.
Нещо в тона ми го убеждава.
— Добре, добре. Ей сега.
Той изчезва и след няколко минути се връща, облякъл е якето си и носи моето. Докато си го слагам, Гомес ми подава плоско малко шише.
— А, не, благодаря.
— Водка. Ще ти пораснат косми на гърдите.
— Не може с опиатите.
— О, вярно. Колко бързо забравяме.
Гомес ме тика през хола. В горния край на стълбището ме вдига от инвалидната количка, аз се вкопчвам за гърба му като дете, като маймуна, и ние излизаме през входната врата навън, и студеният въздух е като коруба. Потта на Гомес мирише на алкохол. Някъде там, зад натриевите изпарения на блесналите чикагски улични лампи, има звезди.