— Другарю!
— Хм?
— Благодаря ти за всичко. Ти беше най-добрият…
Не виждам лицето му, но усещам през пластовете дрехи как той се напряга.
— Какви ги говориш?
— Личната ми врачка, Гомес. Времето изтича. Играта свърши.
— Кога?
— Скоро.
— Колко скоро?
— Не знам — лъжа аз. Много, много скоро. — Исках само да ти кажа… знам, понякога се държах отвратително. — Гомес се смее. — Но беше страхотно. — Млъквам, защото съм на път да се разрева. — Наистина страхотно. — И ние, нечленоразделни американски същества от мъжки пол, стоим, дъхът ни се вледенява на валма пред нас, а всички възможни думи са останали неизречени. Накрая аз казвам: — Хайде да влизаме.
И го правим. Гомес ме слага внимателно на инвалидната количка и за миг ме прегръща, после се отдалечава с тежка стъпка, без да се обръща назад.
(10:15 часът вечерта)
Клер: Хенри го няма в хола, пълен с малка, но обзета от решимост група, която се опитва да танцува по какви ли не невъзможни начини на музиката на „Скуиръл Нът Зипърс“139. Шарис и Мат играят нещо като ча-ча, Роберто проявява добър усет, докато танцува с Кими, която, макар и плахо, танцува добър фокстрот. Гомес е изоставил Шарън и я е заменил с Катрин, която пищи, докато той я върти, и се смее, ако Гомес спре, за да запали цигара.
Хенри го няма в кухнята, която е превзета от Раул, Джеймс, Лурдс и останалите ми приятели художници. Те се забавляват взаимно с разкази за ужасиите, които агентите и търговците са погаждали на художниците и обратното. Лурдс разправя как Ед Килхолц създал кинетична скулптура, която пробила голяма дупка в скъпото бюро на неговия агент. Всички се смеят садистично. Аз им се заканвам с пръст.
— Внимавайте да не ви чуе Лия — заяждам се с тях.
— Къде е Лия? — провиква се Джеймс. — Обзалагам се, че има какво да ни разкаже…
Той тръгва да търси моята агентка, която заедно с Марк пие коняк на стълбището.
Бен си прави чай. Носи си чантичка с цип, в която има какви ли не зловонни билки — отмерва от тях с цедката и ги запарва с кипнала вода.
— Виждал ли си Хенри? — питам го аз.
— Да, току-що говорих с него. На предната веранда е. — Бен се взира в мен. — Малко се притеснявам за него. Стори ми се много тъжен. Сякаш… — Бен млъква и махва с ръка, все едно казва: „Но може и да греша.“ — Напомня ми някои мои пациенти, които смятат, че вече им наближава краят…
На гърлото ми засяда буца.
— Много е потиснат, откакто му ампутираха краката…
— Знам. Но говореше така, сякаш се качва на влак, който потегля всеки момент, каза ми, че… — Той снижава глас, който и бездруго винаги е тих, и аз едвам го чувам. — Каза ми, че ме обичал, и ми благодари… хората, мъжете не приказват такива работи, ако очакват да са с теб и занапред. — Очите на Бен зад очилата са плувнали в сълзи и аз го прегръщам, и двамата стоим така известно време, и аз притискам до себе си изпосталялото му тяло. Хората около нас си бъбрят и не ни обръщат внимание. — Не искам да надживявам никого — споделя Бен. — Господи. След като съм изпил тази гнусотия и като цяло вече петнайсет години съм си нещо като великомъченик, мисля, че имам правото всички, които познавам, да минат покрай ковчега ми и да кажат: „Той умря на своя пост.“ Или нещо от този род. Разчитам Хенри да е там и да изрецитира Дън: „Не се възгордявай, Смърт, ти, тъпа никаквице.“
Аз се смея.
— Е, ако Хенри не успее, ще дойда аз. Ще се постарая да го изимитирам, колкото и нескопосно да прозвучи: „В кратък сън потъваме, и за вечно будуване се изправяме, а Смъртта ще седи по долни дрехи в три след полунощ и ще решава кръстословицата от миналата седмица…“
Бен прихва. Аз го целувам по бледата гладка буза и продължавам нататък.
Хенри седи сам в тъмното на предната веранда и наблюдава как се сипе снегът. През деня почти не съм поглеждала през прозореца и сега виждам, че от часове вали сняг. По Линкълн Авеню тракат снегорини, съседите разгребват преспите по алеите пред домовете си. Верандата е остъклена, но въпреки това тук, отвън е студено.
— Влез вътре — казвам аз.
Стоя до Хенри и гледам как едно куче скача в снега от другата страна на улицата, Хенри ме прегръща през кръста и отпуска глава върху хълбока ми.
— Иска ми се да спрем времето — споделя той.
139
Американски състав, създаден през 1993 г. по подобие на бигбендите, свирили суинг през 20-те и 30-те години на миналия век. — Б.пр.