Прокарвам пръсти през косата му. Сега тя е по-твърда и по-гъста, отколкото на времето, преди да побелее.
— Клер — казва той.
— Хенри.
— Време е… — започва Хенри и млъква.
— Какво?
— Ами… Аз…
— Господи. — Сядам на дивана с лице към него. — Но… недей. Просто… остани.
Стискам силно ръцете му.
— Вече се е случило. Нека поседя до теб.
Той се прехвърля от инвалидната количка на дивана. Лягаме на студената тапицерия. Аз треперя в тънката рокля. Хората в къщата се смеят и танцуват. Хенри ме прегръща, стопля ме.
— Защо не ми каза? Защо ме остави да поканя всички тези хора? Не искам да съм сърдита, но съм.
— Не исках да си сама… след това. И исках да се сбогувам с всички. Беше хубаво. Беше хубаво последно ура…
Известно време лежим, без да говорим. Снегът се сипе тихо.
— Колко е часът?
Аз си гледам часовника.
— Малко след единайсет.
О, господи. Хенри грабва одеялото от съседния стол и ние се завиваме. Не мога да повярвам. Знаех, че ще стане скоро, че рано или късно ще стане, а ето че то наближава, а ние просто лежим и чакаме…
— Не можем ли да направим нещо? — шепна аз във врата на Хенри.
— Клер…
Той ме притиска до себе си. Аз затварям очи.
— Спри го. Не допускай да се случи. Промени го.
— О, Клер.
Гласът на Хенри е тих и аз го поглеждам — в светлината, отразена от снега, очите му блестят от сълзите. Притискам буза до рамото му. Той ме гали по косата. Стоим така дълго. Хенри е плувнал в пот. Аз долепвам длан до лицето му, то е пламнало от температурата.
— Колко е часът?
— Наближава полунощ.
— Страх ме е.
Преплитам ръце с неговите, усуквам крака около неговите. Не мога да повярвам, че Хенри, толкова плътен, моят любовник, истинското му тяло, което съм притиснала с все сила до своето, може някога да изчезне.
— Целуни ме!
Аз целувам Хенри и после съм сама под одеялото, на дивана, на студената веранда. Снегът продължава да се сипе. Вътре музиката заглъхва и аз чувам как Гомес казва:
— Десет! Девет! Осем!
И всички продължават в хор:
— Седем! Шест! Пет! Четири! Три! Две! Едно! Честита Нова година!
Гръмва шампанско, всички заговарят в един глас и някой пита:
— Къде са Хенри и Клер?
Отвън на улицата някой гърми с пиратки. Аз се хващам за главата и започвам да чакам.
III
Трактат върху копнежа
Четирийсет и третата му година. Краят на краткото му време. На неговото време…
Той Вечността съзря през безбройните пукнатини по гладката кожа на нещата и умря от това.
Събота, 27 октомври 1984 — понеделник, 1 януари 2007 година
(Хенри е на 43 години, Клер — на 35)
Хенри: Небето е пусто, аз падам във високата суха трева, дано стане бързо, и докато се старая да не вдигам шум, някъде в далечината еква пушечен изстрел, със сигурност няма нищо общо с мен, но не: повален съм на земята, гледам си корема, който се е разтворил като нар, супа от вътрешности и кръв, закрепена в котела на тялото ми, изобщо не ме боли, има нещо гнило, но мога само да се възхищавам на тази кубистична разновидност на вътрешностите ми, някой тича, единственото, което искам, е да видя Клер преди, крещя името й: Клер, Клер и Клер се надвесва над мен и плаче, а Алба прошепва:
— Татко…
— Обичам те.
— Хенри…
— Винаги…
— 0, боже, о, Боже…
— Достатъчно свят…
— Не!
— И време…
— Хенри!
Клер: Холът е съвсем притихнал. Всички са се вцепенили, вледенили са се и гледат надолу към нас. Пее Били Холидей, после някой изключва плейъра и се спуска тишина. Седя на пода и държа Хенри. Алба се е надвесила над него, нашепва му нещо на ухото, разтърсва го. Кожата на Хенри е топла, очите му са отворени, гледат някъде зад мен, той тежи в ръцете ми, тежи много, бледата му кожа е разкъсана, навсякъде червено, раздрана плът — рамка на един потаен свят от кръв. Държа Хенри. В ъгълчето на устата му има кръв. Избърсвам я. Някъде наблизо гърмят пиратки.