Пътешественикът във времето и неговата жена

Неприятно ми е да си мисля, че ще чакаш. Знам, че си ме чакала цял живот и никога не си знаела със сигурност колко ще продължи това чакане. Десет минути, десет дни. Месец. Какъв несигурен съпруг ти бях, Клер, като моряк, като самотен Одисей, подмятан от бурно море, понякога хитър, понякога играчка в ръцете на боговете. Моля те, Клер. След като умра, престани да чакаш и бъди свободна. За мен… скътай ме дълбоко в себе си и после тръгни по света и живей. Обичай света и себе си в него, движи се така, сякаш той не се съпротивлява и е естествената ти стихия. Дадох ти живот на напрежение и вълнения. Не искам да кажа, че ти не си направила нищо. Ти създаваше и създаваш красота и смисъл в изкуството си, и Алба, която е направо изумителна, а за мен — за мен ти беше всичко.

След като почина, мама изяде напълно баща ми. Ако го знаеше, щеше да й бъде страшно неприятно. Оттогава всяка минута в живота му е белязана от отсъствието й, всяка негова постъпка е лишена от измерения, защото майка ми я няма, за да служи за мерило. Когато бях млад, не го разбирах, но сега знам как отсъствието може да присъства като увреден нерв, като черна птица. Знам, че ако се налагаше да живея без теб, нямаше да се справя. Но се надявам, представям си те как вървиш необременена, с коса, която блести на слънцето. Видял съм го не с очите си, а само във въображението си, което сътворява образи и винаги е искало да те нарисува бляскава, но въпреки това се надявам, че тази представа ще се сбъдне и осъществи. Има още нещо, Клер, и аз се колебаех дали да ти кажа, защото суеверно ме е страх, че ако ти кажа, то няма да се случи (знам, смешен съм), и защото току-що те помолих да не чакаш, а това може да те накара да чакаш по-дълго от когато и да било досега. Но все пак ще ти кажа, в случай че имаш нужда от нещо, после.

Миналото лято седях пред кабинета на Кендрик, когато най-неочаквано се озовах в тъмния коридор на къща, в която влизах за пръв път. За малко да се препъна в купчина галоши, миришеше на дъжд. В дъното на коридора видях, че от една врата се процежда светлина, отидох много бавно и много тихо и надзърнах вътре. Стаята беше бяла и окъпана в ярко утринно слънце. На прозореца с гръб към мен седеше жена, която беше облечена в коралова на цвят вълнена жилетка и беше с дълга бяла коса чак до кръста. На масата до нея имаше чаша чай. Сигурно съм издал тих шум или жената ме е усетила… тя се обърна и ме видя, и аз видях нея и това беше ти, Клер, беше ти като старица в бъдещето. Беше мило, Клер, неописуемо мило да дойда сякаш от смъртта, за да те прегърна, и да видя, че върху лицето ти присъстват всички години. Няма да ти разказвам повече, за да си го представиш сама и да го изживееш неизрепетирано, когато му дойде времето, както то ще дойде, както идва. Ще се видим отново, Клер. Дотогава живей пълноценно, присъствай в света, който е толкова красив.

Сега вече е тъмно и аз съм много уморен. Обичам те и винаги ще те обичам. Времето е нищо.

Хенри“