— Мразя го тоя Боб Сигър — споделя Шарис. — Нима мислиш, че му е отнело повече от трийсетина секунди да напише такова парче?
Млечният шейк пристига във висока чаша със сламка, която в горния край се огъва, и метален шейкър, където е млечният шейк, който не се е побрал в чашата. Докато го пие, Алба стои права на пръсти, за да постигне възможно най-добрия ъгъл, под който се смуче млечен шейк с фъстъчено масло. Шапката й балон във формата на дакел постоянно се плъзга върху челото й и й пречи да се съсредоточи. Тя ме поглежда през гъстите си черни мигли и бута нагоре балона шапка, така че той се крепи на главата й само от статичното електричество.
— Татко кога ще си дойде? — пита ме тя.
Шарис издава звук, какъвто се чува, ако в носа ни случайно е попаднала пепси-кола, закашля се и се налага да я тупам по гърба, докато тя не ми показва с ръце да спра, и аз спирам.
— На 29 август — отговарям на Алба, която отново започва да изсмуква остатъците от шейка, а Шарис ме поглежда с укор.
По-късно вече сме в колата и пътуваме по Лейк Шор Драйв: аз шофирам, Шарис си играе с радиото, а Алба спи на задната седалка. При Ървинг Парк завивам и Шарис пита:
— Алба знае ли, че Хенри е умрял?
— Разбира се, че знае. Нали го видя — напомням й аз.
— А защо тогава й каза, че ще си дойде през август?
— Защото той наистина ще си дойде. Сам ми посочи датата.
— О!
Гледам пътя, но въпреки това усещам, че Шарис се е вторачила в мен.
— Не е ли малко… зловещо?
— На Алба й харесва.
— А на теб?
— Аз не го виждам никога.
Опитвам се да го кажа небрежно, сякаш не се изтезавам от тази несправедливост и не се разкайвам горчиво, задето ми докривява, докато Алба ми описва посещенията си с Хенри, макар че попивам всичко до най-малката подробност.
„Защо не аз, Хенри? — питам го безмълвно, докато завивам по осеяната с играчки алея пред къщата на Шарис и Гомес. — Защо само Алба?“ Но както обикновено, отговор няма. Както обикновено, просто е така. Шарис ме целува и слиза от колата, после тръгва бавно към входната врата, която като с вълшебна пръчка се отваря рязко и зад нея стоят Гомес и Роза. Роза подскача нагоре-надолу и подава нещо на Шарис, която го взема и казва нещо, и я притиска до себе си. Гомес ме гледа вторачено, накрая ми махва набързо с ръка. Аз също му махвам. Той се обръща. Шарис и Роза са влезли вътре. Вратата се затваря.
Аз седя там, на алеята, Алба спи на задната седалка. По изпъстрената с нарциси морава се разхождат гарвани. „Къде си, Хенри? — Отпускам глава върху волана. — Помогни ми.“ Не отговаря никой. След минута включвам автомобила на скорост, излизам на заден от алеята и поемам към тихия ни, чакащ дом.
Събота, 3 септември 1990 година
(Хенри е на 27 години)
Хенри: Ние с Ингрид сме изгубили колата и сме пияни. Пияни сме, тъмно е, обикаляме насам и натам, и обратно, а колата я няма и няма. Проклет Линкълн Парк. Проклети паяци. Мамка му.
Ингрид се е вкиснала. Върви пред мен и целият й гръб, дори начинът, по който се движат хълбоците й, са вкиснати. Кой знае защо, съм виновен аз. Проклет нощен клуб в Парк Уест. На кого му е хрумнало да прави клуб в този юпарски Линкълн Парк, където не можеш да си оставиш колата за повече от десет секунди и да не рискуваш паяците на Линкълн да я вдигнат и да я отнесат в бърлогата си, за да я зяпат като невидели…
— Хенри.
— Какво?
— Пак онова момиченце.
— Кое момиченце?
— Което сме виждали и преди.
Ингрид спира. Проследявам с очи накъде сочи. Момиченцето стои пред вратата на една цветарница. Облечено е в нещо тъмно и единственото, което виждам, са бялото му лице и голите крачета. Сигурно е на седем-осем години, прекалено малко е, за да се разхожда само посред нощ. Ингрид отива при момиченцето, което я гледа безстрастно.