— Добре ли си? — пита го Ингрид. — Изгубило ли си се?
Момиченцето ме поглежда и отговаря:
— Бях се изгубила, но сега вече разбрах къде съм. Благодаря — добавя то любезно.
— Искаш ли да те откараме у вас? Можем да те откараме, стига да намерим колата.
Ингрид се е надвесила над момиченцето. Лицето й е на около педя и половина от лицето на детето. След като се приближавам, виждам, че момиченцето е облечено в мъжко шушляково яке. Стига му чак до глезените.
— Не, благодаря. Пък и живея много далеч.
Момиченцето е с дълга черна коса и стряскащи черни очи: в жълтата светлина на цветарницата прилича на малката кибритопродавачка, дошла от викторианската епоха, или на Ан на Декуинси143.
— Къде е майка ти? — пита Ингрид.
Момиченцето отговаря:
— У дома. — Усмихва ми се и добавя: — Не знае, че съм тук.
— Избягала ли си? — питам я аз.
— Не — отвръща момиченцето и се смее. — Търсех татко, но май съм дошла много рано. Ще се върна по-късно. — Тя се промушва покрай Ингрид и идва с несигурна крачка при мен, след което ме хваща за якето и ме притегля към себе си. — Колата е при отсрещния тротоар — прошепва ми.
Поглеждам към тротоара от другата страна на улицата и наистина, там е червеното порше на Ингрид.
— Благодаря… — подхващам аз, а момиченцето ме възнаграждава с бърза целувка, която се приземява някъде при ухото ми, после хуква по тротоара с крачета, които шляпат по цимента, а аз оставам да го гледам втренчено.
Ингрид мълчи, докато се качваме в колата. Накрая аз казвам:
— Беше странно.
А тя въздиша и отвръща:
— Уж си умен мъж, Хенри, а понякога си страшно недосетлив.
После, без да изрича и дума повече, ме оставя пред нас.
Неделя, 29 юли 1979 година
(Хенри е на 42 години)
Хенри: Намирам се някъде в миналото. Седя заедно с Алба на плажа Лайтхаус. Тя е на десет години. Аз съм на четирийсет и две. И двамата пътешестваме във времето. Вечерта е топла, сигурно е юли или август. Аз съм облечен в джинси и бяла тениска, които съм откраднал от богаташка къща в Северен Евънстън, а Алба е по розова нощница, взета от въжето пред къщата на някаква старица. Дълга й е и сме я прихванали при коленете. Цял следобед хората ни зяпат озадачено. Едва ли приличаме на обикновен баща и обикновена дъщеря, дошли на плаж. Но ние хвърлихме доста усилия: плувахме, направихме пясъчен замък. Ядохме хотдог и пържени картофи, които купихме от сергията при паркинга. Нямаме одеяло, нямаме и кърпи и сме целите в пясък, мокри сме и сме приятно уморени, седим и гледаме как едни дечица ту влизат тичешком във вълните, ту бягат от тях, а подире им подрипва огромно смешно куче. Докато гледаме водата, слънцето зад нас залязва.
— Разкажи ми някоя история — моли Алба и се залепя за гърба ми като студени варени спагети.
Аз я прегръщам.
— Каква история?
— Хубава. История за теб и мама, когато мама е била малко момиченце.
— Хмм. Добре. Имало едно време…
— Кога е било това време?
— Всички времена едновременно. Преди много време и сега.
— И двете ли?
— Да, винаги и двете.
— Ама как така и двете?
— Искаш ли да ти разказвам, или не?
— Искам…
— Добре тогава. Едно време, много, много отдавна майка ти живеела в голяма къща до ливада и на ливадата имало място, наречено поляната, където тя ходела да си играе. Един прекрасен ден майка ти, която била съвсем мъничка и косата й била по-голяма от нея, отишла на полянката и що да види: мъж…
— Без дрехи!
— Гол-голеничък — потвърждавам аз. — И след като майка ти му дала плажна кърпа, която по една случайност носела, та мъжът да се прикрие с нещо, той й обяснил, че пътешества във времето, й по някаква причина тя му повярвала.
— Защото било истина!
— Ами да, но откъде е можела да знае тя! Та му повярвала и после, по-късно, проявила глупостта да се омъжи за него и ето ни тук.
Алба ме удря с юмруче по корема.
— Разкажи го хубаво, де — настоява тя.
— Уффф. Как да ти разказвам, като ме биеш? Ужас!
143
Героиня, която се явява в сънищата на автора на „Изповедта на един англичанин, пристрастен към опиума“, автобиографичен роман на английския писател Томас Декуинси (1785–1859). — Б.пр.