Алба си мълчи. После казва:
— Защо в бъдещето не ходиш при мама?
— Не знам, Алба. Ако можех, щях да бъда там.
Синьото по хоризонта се сгъстява, започва отливът. Изправям се и подавам ръка на Алба, за да я издърпам. Докато става и изтръсква пясъка по нощницата, тя залита съм мен и казва:
— Ох!
После изчезва, а аз продължавам да стоя там, на плажа, да държа влажната памучна нощница и в гаснещата светлина да се взирам в малките следи на Алба.
Възраждане
Четвъртък, 4 декември 2008 година
(Клер е на 37 години)
Клер: Сутринта е студена и ясна. Отключвам вратата на ателието и изтръсквам снега от ботушите си. Вдигам щорите, включвам отоплението. Слагам кафе. Стоя в празното пространство насред ателието и се оглеждам.
Върху всичко са се напластили две години прах и застиналост. Масата, на която рисувам, е гола. Бъркачката стои чиста и празна. Калъпите и рамките са старателно подредени, до масата са оставени непокътнати кълбета арматурно желязо. Боите и оцветителите, бурканчетата с четки и други принадлежности, книгите — всичко е, както съм го оставила. Скиците, които съм закачила с кабарчета по стената, са пожълтели и са се нагънали. Свалям ги и ги изхвърлям в кошчето.
Сядам при масата и затварям очи.
Вятърът блъска с клоните на дърветата отстрани по къщата. През кишата по алеята минава кола. Кафеварката съска и гъргори, докато бълва последните капки кафе в каничката. Аз отварям очи, потрепервам и се сгушвам в дебелия пуловер.
Сутринта, когато се събудих, ме обзе силен порив да дойда тук. Беше като проблеснало желание за секс: среща със стария ми любовник, изкуството. Но сега седя тук и чакам какво… нещо… което да дойде при мен, а при мен не идва нищо. Издърпвам едно от чекмеджетата и вадя лист хартия, боядисана в индигово. Листът е тежък и леко грапав, наситеносин и при допир студен като метал. Слагам го върху масата. Известно време стоя и го гледам. Вадя няколко парчета мек бял пастел и ги държа в длан, сякаш ги претеглям. После ги оставям и си сипвам кафе. Гледам през прозореца гърба на къщата. Ако Хенри беше тук, сигурно щеше да седи на бюрото си и да ме гледа над него. Или щеше да играе с Алба на скрабъл, да чете комикси или да готви супа за обяд. Отпивам от кафето и се опитвам да усетя как времето се обръща в обратната посока, опитвам се да залича разликата между сега и тогава. Единствено спомените ме задържат тук. Време, направи така, че да изчезна. Тогава може да се съедини онова, което отделяме със самото си присъствие.
Заставам пред листа хартия и вземам белия пастел. Листът е огромен и аз започвам от средата, като се надвесвам над хартията, макар и да знам, че на статива ще ми бъде по-удобно. Измервам фигурата, която е с размери два пъти по-малки от естествените: тук е темето, тук — чаталът, тук — петата. Нахвърлям главата. Рисувам с голяма лекота, по памет: празни очи, тук, в средата на главата, дълъг нос, извита уста, която е леко отворена. Веждите са вдигнати на дъги: о, ти ли си това! Остра брадичка и заоблена долна линия на лицето, високо чело, уши, които са само нахвърляни. Тук са вратът и раменете, които се снишават и се превръщат в ръце, кръстосани като за защита върху гърдите, тук са долният край на гръдния кош, заобленият корем, закръгленият ханш, краката, които са леко огънати, ходилата, сочещи надолу, сякаш фигурата се рее във въздуха. Мерните точки са като звезди върху индиговото нощно небе на хартията, фигурата е съзвездие. Отбелязвам по-светлите участъци и фигурата става триизмерна, стъклен съсъд. Рисувам чертите внимателно, създавам строежа на лицето, запълвам очите, които ме гледат, изумени, че внезапно са започнали да съществуват. Къдравата коса се вее по хартията, носи се безтегловна и неподвижна, и понеже е линейна, вдъхва динамика на статичното тяло. Какво още има в този всемир, в тази рисунка? Други звезди, много далеч. Ровя из принадлежностите и намирам игла. Закрепвам с лепенка рисунката върху прозореца й започвам да правя по хартията мънички дупчици, и всяка прободена от иглата дупка се превръща в слънце в някакви други светове. И след като имам цяла галактика, пълна със звезди, очертавам с дупки и фигурата, която сега вече наистина е съзвездие, плетеница от малки светлинки. Гледам своето подобие и то отвръща на погледа ми. Слагам пръст върху челото му и казвам:
— Изчезни!
Но ще остане именно то, а ще изчезна аз.
Винаги отново
Четвъртък, 24 юли 2053 година