(Хенри е на 43 години, Клер — на 82)
Хенри: Озовавам се в тъмен коридор. В дъното на коридора има врата, която е открехната и по края й струи бяла светлина. Коридорът е пълен с галоши и дъждобрани. Отивам бавно и тихо при вратата и надзъртам предпазливо в съседната стая. Тя е окъпана в сутрешна светлина, която отпърво е мъчителна, но след като очите ми свикват, виждам, че в стаята при прозореца има обикновена дървена маса. На масата с лице към прозореца седи жена. До лакътя й е оставена чаша чай. Отвън е езерото, вълните се разбиват о брега и се отдръпват с вдъхваща спокойствие повторяемост, която след няколко минути започва да прилича на неподвижност. Жената е изключително неподвижна. В нея има нещо познато. Тя е стара, косата й е съвсем бяла и се спуска на тънка струя по леко превития гръб чак до кръста. Облечена е в пуловер с цвят на корал. Извивката на раменете, сковаността на стойката казват това е човек, който е много уморен, и самият аз съм много уморен. Премествам тежестта от единия на другия си крак и подът изскърцва, а жената се обръща, вижда ме и лицето й е сътворено наново в радост, аз внезапно се изумявам, това е Клер, Клер като стара! И тя идва при мен, съвсем бавно, и аз я притискам до себе си.
Понеделник, 14 юли 2053 година
(Клер е на 82 години)
Клер: Днес сутринта всичко е чисто, бурята е оставила из двора клони, които сега ще изляза да събера, целият пясък по плажа е пренареден и е разпръснат наново на равно покривало, осеяно тук-там със следи от дъждовни капки, а кремовете са се огънали и проблясват на бялата светлина в седем сутринта. Аз седя на масата в трапезарията с чаша чай, гледам водата и слушам. Чакам.
Днешният ден не се различава особено от всички останали дни. Ставам по изгрев-слънце, обличам панталон и пуловер, сресвам се, препичам си филия, правя си чай и сядам, за да погледам езерото и да се чудя дали той ще дойде днес. Не е много по-различно от многото други пъти, когато той си е отивал и аз съм чакала, за сега обаче аз имам напътствия; този път знам, че най-после Хенри ще дойде. Понякога се питам дали тази готовност, това очакване не осуетяват чудото. Но нямам избор. Той идва и аз съм тук.