— Здравей! — поздравявам аз.
Клер е облечена във виненочервена кадифена рокля и носи перли. Прилича на жена от портретите на Ботичели, както би я прерисувал Джон Греъм4: грамадни сиви очи, дълъг нос, мъничка нежна уста като на гейша. Тя е с дълга червена коса, която покрива раменете й и стига до средата на гърба. Толкова е бледа, че в светлината на свещите наподобява восъчна фигура. Връчвам й розите.
— За теб са.
— Благодаря — отвръща Клер, нелепо щастлива. Поглежда ме и забелязва, че съм объркан от реакцията й. — Никога досега не си ми поднасял цветя.
Плъзгам се в сепарето, така че да съм срещу нея. Очарован съм. Тази жена ме познава добре, това не е някаква случайна позната от бъдещите ми похождения. Появява се сервитьорката с листа с менюто в ръка.
— Кажи ми — подканвам настойчиво аз.
— Какво?
— Всичко. Разбираш ли например защо не те познавам? Ужасно съжалявам…
— О, недей. Знам… защо е така. — Клер понижава глас. — Защото за теб нищо още не се е случило, докато аз… аз те познавам отдавна.
— Колко отдавна?
— Някъде от четиринайсет години. Видях те за пръв път, когато бях шестгодишна.
— Господи! Често ли си ме виждала? Или само няколко пъти?
— Последния път, когато те видях, ми каза да донеса това, щом се срещнем отново на вечеря. — Клер ми показва светлосиньо детско дневниче. — Вземи го — връчва ми го тя, — можеш да го задържиш.
Отварям го на мястото, отбелязано с парче вестник. Върху страницата в горния десен ъгъл на която надзъртат две малки кокершпаньолчета, има списък с дати. Започва с 23 септември 1977 година и завършва след шестнайсет сини ошпаньолени странични с 24 май 1989 година. Броя. Има общо 152 срещи, вписани много старателно с химикалка и с почерка на шестгодишно дете — едри широки букви, точно според метода на Палмър5.
— Ти ли си съставила този списък? Всички дати ли са точни?
— Всъщност ми ги продиктува ти. Преди няколко години ми каза, че си запомнил датите от списъка. Затова не знам как точно съществува, прилича ми на нещо като лентата на Мьобиус. Но датите са точни. По тях разбирах кога да отида на Ливадата, за да те срещна.
Сервитьорката се появява отново и ние поръчваме: том ха кай6 за мен и ган мусаман7 за Клер. Друг келнер носи чай и ни налива и на двамата.
— Какво е това Ливадата?
Направо подскачам от вълнение. Никога досега не съм срещал човек от бъдещето си, камо ли жена като от портрет на Ботичели, която ме е виждала цели 152 пъти.
— Ливадата е местност в имението на родителите ми в Мичиган. В единия край има гора, а в другия е къщата. Някъде по средата има полянка с диаметър около три метра и с голям камък и ако си на нея, никой в къщата не те вижда, защото тя се намира в нещо като падинка. Ходех там, защото обичах да си играя сама и си мислех, че никой не знае къде съм. Веднъж в първи клас се прибрах от училище, отидох на поляната и ти беше там.
— Вероятно съм бил чисто гол и съм повръщал.
— Всъщност дори не се смути. Помня, че знаеше как се казвам, помня и че изчезна доста зрелищно. Сега, като се замисля, си беше ясно, че и друг път си идвал там. Според мен за пръв път си се появил през 1981 година. Тогава бях десетгодишна. Все повтаряше: „О, мили боже“, и ме зяпаше като невидял. Притесняваше се доста и че си гол, а по онова време аз вече бях свикнала, че този стар гол чичко ще се появи чудотворно от бъдещето и ще ми поиска дрехи. — Клер се усмихва. — И храна.
4
Джон Греъм (1881–1961), американски изкуствовед, художник и писател от руски произход, известен най-вече с шаржовете си. — Б.пр.
5
Метод на обучение, разработен в началото на 90-те години на XX в. от Остин Палмър. — Б.пр.