— Клер!
— Oui13.
— Наистина ще бъде жалко, ако претупаме всичко. Няма по-сладко нещо от тръпката на очакването.
Клер е смутена.
— Извинявай. Но лично аз чакам от години. И това не е като парче торта… изяждаш го и край.
— Вземи си парчето торта и си го изяж.
— Точно такъв е девизът ми.
Тя се подсмихва дяволито и разклаща напред-назад бедра. Възбуден съм толкова много, че с набъбналия си член преспокойно мога да крепя някой от кошовете на виенското колело в лунапарк „Грейт Америка“, стига в него да няма родител.
— Май често получаваш каквото искаш.
— Винаги. Ужасна съм. Но ти изобщо не обръщаше внимание на врънкането ми. Страдах ужасно под твоя режим на френските глаголи и „Не се сърди, човече“.
— Вероятно трябва да намеря утеха в това, че бъдещото ми Аз ще разполага с някакви средства за покоряване. С всички момчета ли го правиш?
Клер се засяга, но не знам доколко е искрена.
— И през ум не ми е минавало да го правя с момчета. Откъде ти хрумнаха тия дивотии! — Тя разкопчава ризата ми. — Господи, колко си… млад.
Стиска зърната на гърдите ми — с все сила. По дяволите добродетелността. Вече съм разгадал механиката на роклята й.
На другата сутрин
Клер: Събуждам се и не знам къде съм. Непознат таван. Приглушеният шум на уличното движение. Лавици с книги. Син фотьойл, където е метната кадифената ми рокля и над нея е нагъната вратовръзка. После си спомням. Извръщам глава, до мен е Хенри. Толкова просто е, все едно съм го правила цял живот. Той спи непробудно, свит в неправдоподобна поза, сякаш е изхвърлен от морето на някой плаж, закрил е с ръка очите си, за да не му блести слънцето, дългата му черна коса се е разпиляла по възглавницата. Толкова просто. Ето ни и нас. Тук и сега, най-после сега.
Ставам внимателно от леглото на Хенри. То служи и за канапе. Пружините изскърцват. Между леглото и лавиците с книги няма много място, затова се промушвам на една страна до коридора. Банята е съвсем мъничка. Чувствам се като Алиса в Страната на чудесата, която е порасла и е станала огромна, затова трябва да протяга ръка през прозореца, за да се обърне. Малкият декоративен радиатор бълва горещина. Изпишквам се и си измивам лицето и ръцете. И тогава забелязвам, че на бялата порцеланова поставка има две четки за зъби.
Отварям шкафчето с огледалото. Самобръсначки, крем за бръснене, вода за уста „Листерин“, тиленол14, лосион за след бръснене, синя пемза, клечка за зъби, дезодорант на най-горното рафтче. Крем за ръце, тампони, кутийка от диафрагма против забременяване, дезодорант, червило, опаковка мултивитамини, тубичка спермицид на долното рафтче. Червилото е много тъмночервено.
Стоя и държа червилото. Призлява ми. Питам се как ли изглежда другата жена, как се казва. Питам се откога ходят. Вероятно от доста време. Връщам червилото на мястото му, затварям шкафчето. Виждам се в огледалото — бледа, с коса, щръкнала във всички посоки. „Е, която и да си, сега вече съм тук. Ти може и да си миналото на Хенри, аз обаче съм неговото бъдеще.“ Подсмихвам се. Отражението ми отсреща прави гримаса. Вземам бялата хавлия за баня на Хенри, която виси отзад на вратата. Под нея е закачен светлосин копринен халат. Кой знае защо, ми е по-приятно с неговата хавлия.
Връщам се в хола, Хенри още спи. Вдигам от перваза на прозореца ръчния си часовник и виждам, че е едва шест и половина. Притеснена съм, не ми се ляга отново. Отивам в кухничката да потърся кафе. По всички плотове и по печката има камари чинии, купчинки списания и друго четиво. В мивката дори се мъдри един чорап. Разбирам, че снощи Хенри просто е струпал безогледно всичко в кухнята. Винаги съм го мислела за много подреден. Сега се изяснява, че е от хората, които държат на външния си вид, но иначе са си мърлячи. Намирам в хладилника кафе, намирам и кафеварката и я включвам. Докато чакам кафето, разглеждам лавиците с книгите на Хенри.
Ето го онзи Хенри, когото познавам. „Елегии, песни и сонети“ на Дън. „Доктор Фаустус“ на Кристофър Марлоу. „Голият обяд“. Ан Брандстрийт, Имануил Кант. Барт, Фуко, Дерида. „Песни на невинността и на опита“ на Блейк. „Мечо Пух“. „Анотираната Алиса“. Хайдегер. Рилке. „Тристрам Шанди“. „Смъртоносно пътуване до Уисконсин“. Аристотел. Епископ Баркли. Андрю Марвел. „Хипотермия, премръзване и други причинени от студа наранявания“.
Леглото изскърцва и аз подскачам. Хенри е седнал и ме гледа с очи, присвити срещу утринната светлина. Той е толкова млад, толкова предишен… Още не ме познава. Изведнъж ме дострашава, че е забравил коя съм.