Жул Верн
Пътешествие до центъра на Земята
ГЛАВА ПЪРВА
Един неделен ден, на 24 май 1863 година, чичо ми, професор Лиденброк, се върна неочаквано в малката си къща на Кьонигщрасе 19 — една от най-старинните улици в стария квартал на Хамбург.
Прислужничката Марта навярно си е помислила, че е закъсняла много с обеда, защото ястията едва бяха започнали да къкрят на готварската печка.
„Хм — казах си аз, — ако чичо ми — най-нетърпеливият човек на света — е гладен, ще се развика страшно.“
— Господин Лиденброк вече се връща! — възкликна слисана Марта, като открехна вратата на столовата.
— Да, Марта. Но обедът може и да не е готов, защото още няма два часа. Камбаната на Сен Мишел току-що удари един и половина.
— Тогава защо господин Лиденброк се връща?
— Навярно той сам ще ни каже.
— Ето го! Аз да вървя. Вие му обяснете, господин Аксел.
И Марта се прибра в своята готварска лаборатория.
Останах сам. Но моят донякъде нерешителен характер не ми позволяваше да давам обяснения на най-сприхавия професор. Тъкмо се канех да се прибера благоразумно в малката си стаичка на горния етаж, когато входната врата изскърца и тежки стъпки отекнаха по дървената стълба. Господарят на дома премина през столовата и се спусна към работния си кабинет.
Докато префуча, той успя да запрати в ъгъла бастуна си с дръжка като лешникотрошачка и да захвърли на масата широкополата си мъхеста шапка, а на мен извика гръмко:
— Аксел, последвай ме!
Не бях успял да се помръдна, а професорът се провикна тоя път с явно нетърпение.
— Е, защо се бавиш още?
Побързах да вляза в кабинета на моя страшен повелител.
Признавам, че Ото Лиденброк не е лош човек, но ако не се случат някои невероятни промени, той ще си умре като непоправим чудак.
Чичо ми беше професор в Йоханеум, преподаваше минералогия и през време на лекциите си редовно изпадаше един-два пъти в ярост. Не че се безпокоеше дали студентите му са ревностни слушатели, дали са внимателни, нито пък го вълнуваше техният успех. Не, тези подробности никак не го безпокояха. Той преподаваше „субективно“, както се казва в немската философия — за себе си, а не за другите. Беше учен-егоист, кладенец на знания, но понечеше ли човек да почерпи нещичко от него, скрипецът почваше да скърца. С една дума, той беше скъперник.
Има няколко професори от тоя род в Германия. За жалост чичо ми не можеше да говори гладко, и то когато говореше публично, а за един оратор това е печален недостатък. През време на лекциите си в Йоханеум професорът често се запъваше, бореше се с някоя непокорна дума, която не искаше да излезе от устата му — една от ония думи, които се запират, набъбват и накрая излизат в съвсем ненаучната форма на псувня. Това именно го докарваше до бясна ярост.
В минералогията се срещат много полугръцки, полулатински, трудни за изговаряне наименования, чепати термини, които биха наранили устните на един поет. Не искам да злословя по отношение на тази наука, и през ум не ми е минавало такова нещо, но и най-обиграният език може да сгреши, когато човек трябва да борави с ромбоидни кристализации, ретинасфалтни смоли, геленити, тангазити, оловни молибдати, манганови тунгсати и цирконови тиганиати.
В града знаеха за този извинителен недостатък на чичо ми и злоупотребяваха с него; дебнеха го и щом се запънеше и изпаднеше в ярост, хората се смееха — нещо, което дори и германците смятат за неприлично. И ако наистина слушателите се тълпяха на неговите лекции, малцина идваха да ги следят с внимание, повечето ги посещаваха, за да се посмеят на забавния гняв на професора.
Въпреки това мога да кажа, че чичо ми беше истински учен. Макар понякога да чупеше мострите, с които правеше прекалено грубо опитите си, той притежаваше не само тънък усет на геолог, но и вярното око на минералог. Особено умело си служеше той със своето чукче, със стоманеното си длето, с магнитната стрелка, духалото и шишенцето с азотна киселина. По разреза, по вида, твърдостта, топимостта, звука, миризмата или вкуса на кой да е минерал той без колебание определяше мястото му между шестстотинте вида, които днес науката познава.
Ето защо името на Лиденброк се произнасяше с почит в гимназиите и научните кръгове. Хъмфри Дейви1, Хумболт, капитаните Франклин2 и Сабин не пропускаха случай да го посетят, когато минаваха през Хамбург. Бекрел, Ебелмен, Брустър, Милн Едуардс обичаха да се допитват до него по най-животрептящите въпроси на химията. Тази наука му дължеше доста интересни открития. През 1853 година в Лайпциг бе издадено едно „Ръководство по висша кристалография“ от професор Ото Лиденброк — голям том с табла, който не можа обаче да покрие разноските по издаването.