Наистина чичо ми намираше отговор на всичко. Разбрах, че той е необорим, що се отнася до текста на стария пергамент. Престанах да го отрупвам с въпроси, но тъй като въпреки всичко трябваше да го разубедя, преминах към много по-важните според мен научни възражения.
— Добре — казах аз. — Признавам, че думите на Сакнусем са ясни и не могат да оставят никакво съмнение. Признавам също, че документът изглежда напълно достоверен. Този учен е стигнал до дъното на Снефелс, видял е сянката на Скартарис да се простира до самия ръб на кратера преди юлските календи. Той дори е чувал легенди, в които се говори, че този кратер водел до центъра на земята, но не вярвам да е стигнал дотам, да е извършил това пътешествие и да се е върнал, и изобщо да го е предприел — не, хиляди пъти не!
— А защо? — запита чичо ми с необикновено подигравателен тон.
— Всички теории на науката доказват, че подобно начинание е неосъществимо.
— Всички ли теории доказват това? — отвърна професорът, като си придаде добродушен вид. — Ах, проклетите теории! Колко много ще ни пречат тия нещастни теории!
Видях, че той се подиграва с мен, но все пак продължих:
— Да. Доказано е, че температурата под земната повърхност се повишава с около един градус на всеки седемдесет стъпки дълбочина. Следователно ако приемем тази съразмерност за постоянна и като знаем, че радиусът на земята е хиляда и петстотин левги17, значи температурата в центъра на земята трябва да бъде от два милиона градуса. Ще рече, всички вещества във вътрешността на земята са превърнати в нажежени газообразни тела, защото металите, златото, платината, дори и най-твърдите скали не издържат на такава температура. Следователно имам право да запитам дали е възможно човек да проникне в подобна среда?
— И така, Аксел, температурата ли те смущава?
— Разбира се. На десет левги дълбочина ще достигнем крайния предел на земната кора, а там вече температурата ще надхвърли хиляда и триста градуса.
— И ти се страхуваш да не се разтопиш?
— На вас оставам да решите — отвърнах аз засегнат.
— Чуй тогава какво решавам — каза професор Лиденброк, като си придаде важен вид. — Нито ти, нито някой друг знае с положителност какво става в недрата на земята, тъй като едва една дванадесетхилядна част от радиуса й е изследван. Науката постоянно се усъвършенствува и всяка нова теория опровергава старата. Не смятаха ли хората преди Фурие, че температурата в междупланетните пространства се понижава все повече и повече, а днес се знае, че най-големите студове сред тия пространства не надминават четиридесет или петдесет градуса под нулата. Защо да не допуснем същото и за вътрешната топлина? Защо да не допуснем, че на известна дълбочина тя достига до крайния предел, вместо да се повишава до точката на топенето и на най-устойчивите минерали?
Чичо ми поставяше въпроса върху основата на предположенията и аз не можех да му възразя нищо.
— Ще кажа също, че истински учени, между които и Поасон, са доказали, че ако температурата в центъра на земята беше два милиона градуса, нажежените газове, получени от разтопената материя, щяха да упражнят такъв натиск, който земната кора не би могла да издържи и щеше да се пръсне като стените на котел под налягането на парата.
— Това е само мнението на Поасон, чичо, и нищо повече.
— Вярно. Но и други видни геолози мислят, че вътрешността на земята не е образувана нито от газове, нито от вода, нито пък от най-тежките известни нам скали, защото в такъв случай земята би имала два пъти по-малко или два пъти по-голямо тегло.
— Ах! С цифри човек може всичко да докаже!
— А фактите, мое момче, нима фактите не говорят същото? Не е ли очевидно, че броят на вулканите значително е намалял от първите дни на света и ако в центъра наистина има огън, не може ли да се заключи, че той има тенденция да отслабва?
— Щом навлизаме в областта на предположенията, не мога повече да споря, чичо.
— Аз обаче мога да прибавя, че до моето мнение се приближават мненията на твърде компетентни хора. Спомняш ли си за посещението, което ми направи английският химик Хъмфри Дейви през 1825 година?
— Изключено е, защото аз съм се явил на бял свят деветнадесет години по-късно.
— Както и да е. Хъмфри Дейви ме посети при едно свое пребиваване в Хамбург. Между многото въпроси ние дълго спорихме и върху предположението, че ядката на земята е разтопена маса. И двамата се съгласихме, че тая разтопена маса не може да съществува поради една причина, за която науката не е намерила отговор.