— А какво именно? — запитах аз малко учуден.
— Тая течна маса трябва да бъде подчинена както океана на лунното притегляне и следователно би трябвало да има два пъти на ден вътрешни приливи и отливи, които щяха да повдигат земната кора и да предизвикват периодически земетресения!
— Очевидно е все пак, че земята е била нажежена и може да се предположи, че първо е изстинала кората и топлината се е концентрирала в центъра.
— Грешка — отвърна чичо ми. — Земята е била нажежена от горенето на нейната повърхност, а не другояче. Повърхността й е била съставена от голям брой метали, като калий и натрий, които имат свойството да се възпламеняват при съприкосновение с въздуха и водата; тия метали са се възпламенили, когато атмосферните пари са паднали във вид на дъжд върху земята, а когато водата постепенно проникнала в пукнатините на земната кора, тя е предизвикала нови пожари, придружени с експлозии и изригвания. Така са се образували многобройните вулкани в първите дни от съществуването на света.
— Колко остроумно предположение! — провикнах се аз някак неволно.
— Което Хъмфри Дейви ме накара да проумея още в момента чрез много прост опит. Той направи една металическа топка главно от металите, за които току-що ти говорих, която напълно изобразяваше нашето земно кълбо. Когато пръснеш върху повърхността й лека роса, тя набъбва, окислява се и се образува малка планина, на върха й се отваря един кратер, започва изригване и то предава на цялата топка такава топлина, че е невъзможно да я държиш в ръка.
Доводите на професора почнаха наистина да ме разколебават. Впрочем той ги изтъкваше с обичайния си възторг и страст.
— Както виждаш, Аксел — прибави той, — за състоянието на централната ядка са възникнали различни предположения сред геолозите. Съществуването на някакъв вътрешен огън е най-малко доказано. Според мен той не съществува. Не би могъл да съществува. Но това ще видим и като Арне Сакнусем ще знаем какво да мислим по тоя голям въпрос.
— Е добре! — отвърнах аз, усещайки, че почвам да споделям неговия възторг. — Добре, ще видим, ако изобщо там може да се види нещо.
— Защо не? Нима не можем да разчитаме на електрически явления, които да ни светят? Пък дори и атмосферата в недрата на земята не може ли поради високото налягане да излъчва сияние?
— Да — казах аз. — Да, всъщност, възможно е.
— Положително е — отвърна победоносно чичо ми. — Но нито дума, чуваш ли! Нито дума по тоя въпрос, да не би да хрумне на някого да открие центъра на земята преди нас.
ГЛАВА СЕДМА
Така завърши това паметно заседание. Този разговор ме разтресе. Излязох от кабинета на чичо си зашеметен. Нямаше достатъчно въздух по улиците на Хамбург, за да се съвзема. Затова тръгнах към бреговете на Елба, там където салът свързва града с хамбургската железопътна линия.
Бях ли убеден в това, което току-що научих? Не бях ли изпаднал под влиянието на професор Лиденброк? Трябваше ли да гледам сериозно на решението му да стигне до центъра на земята? Не бяха ли това безумни умозрения на някакъв луд, или научни изводи на велик гений? Докъде се простираше истината, откъде почваше заблуждението?
Колебаех се между хиляди противоречиви предположения и не можех да се заловя за нито едно от тях.
Макар че моят възторг започваше вече да намалява, все пак не можех да забравя, че чичо ме беше убедил: исках веднага да замина, да нямам време за разсъждения. Наистина в тоя момент не ми липсваше смелост да приготвя куфара си.
Трябва обаче да призная, че след един час възбудата спадна, нервите ми се отпуснаха и от дълбоките бездни на земята аз отново се върнах на повърхността й.
„Това е немислимо! — провикнах се аз. — В това няма нищо разумно! Това предложение е несериозно за един разумен момък. Нищо такова не съществува. Лошо съм спал — сънувал съм кошмарен сън.“
Междувременно, вървейки край брега на Елба, бях заобиколил града. Минах край пристанището и стигнах до пътя за Алтона. Някакво предчувствие ме водеше и то се оправда, защото не след дълго видях моята малка Гройбен, която с лека походка крачеше бодро към Хамбург.
— Гройбен! — извиках аз отдалеч.
Девойката спря, види се смутена от това, че я викат така насред пътя. С няколко крачки я настигнах.
— Аксел! — възкликна изненадано тя. — Дошъл си да ме пресрещнеш! Колко мило!
Но щом ме погледна, Гройбен веднага забеляза неспокойния ми и развълнуван вид.