— Какво се е случило с теб? — запита тя, като ми подаде ръка.
— Не ме питай, Гройбен! — въздъхнах аз.
Само за две секунди обясних с няколко думи на моята хубава фирландка положението. Тя мълча известно време. Дали сърцето й туптеше като моето? Не бих могъл да кажа, но ръката, която държах, не трепереше. Изминахме стотина крачки, без да говорим.
— Аксел… — каза най-после тя.
— Мила Гройбен!
— Това ще бъде прекрасно пътешествие.
При тия думи аз подскочих.
— Да, Аксел… И достойно за племенника на един учен. Добре е един мъж да се отличи с някакво велико начинание.
— О, Гройбен, значи ти си съгласна да предприема подобна експедиция?
— Да, скъпи Аксел, и дори с радост бих ви придружила, ако не съзнавах, че една безпомощна девойка само ще ви пречи.
— Наистина ли?
— Наистина.
Ах, жени, девойки, винаги загадъчни женски сърца! Вие сте или най-стеснителните същества, или най-смелите! При вас разумът няма място. Нима това дете ме подтиква към тази експедиция? Самата тя не би се двоумила да се впусне в такова приключение. Тя ме тласка към него, макар че ме обича.
Бях смутен и нека си призная — засрамен.
— Гройбен — продължих аз, — да видим дали и утре ще говориш същото.
— И утре, скъпи Аксел, ще говоря както днес.
Продължихме пътя си хванати за ръка и потънали в дълбоко мълчание. Бях съсипан от преживяното през този ден.
„В края на краищата — мислех си аз — юлските календи са още далеч, а дотогава могат да настъпят такива събития, които да изцерят чичо ми от манията му да пътешествува под земята.“
Беше вече се стъмнило, когато стигнахме до къщата на Кьонигщрасе. Очаквах да намеря дома вече притихнал, чичо си както обикновено — легнал, а слугинята Марта да бърше както всяка вечер праха в столовата.
Но не бях се съобразил с нетърпението на професора. Сварих го да вика и ръкомаха сред група носачи, които разтоварваха някакви пакети на алеята. Старата прислужничка не знаеше с какво по-напред да се залови.
— Ела веднага, Аксел, побързай, нещастнико! — развика се още отдалеч чичо ми. — И куфарът ти не е готов, и документите ми не са в ред, и ключа на несесера не мога да намеря, и гетрите ми ги няма!
Аз се смаях. Гласът ми секна и не можех да проговоря. Едва успях да промълвя:
— Заминаваме ли вече?
— Да, нещастни момко, а ти скиташ, вместо да бъдеш тук!
— Заминаваме? — повторих аз с отмалял глас.
— Да. В други ден, рано заранта.
Не можех да слушам повече и избягах в малката си стаичка.
Нямаше вече никакво съмнение. Чичо ми беше използувал следобеда, за да набави някои необходими неща и инструменти за пътуването. Алеята беше задръстена от въжени стълби, факли, манерки, железни скоби, алпийски бастуни, лостове, кирки, с които могат да се натоварят най-малко десет души.
Прекарах ужасна нощ. Рано сутринта някой ме извика. Бях решил да не отварям вратата, но можех ли да устоя на нежното гласче, което произнесе думите:
— Аксел, мили?
Излязох от стаята си. Предполагах, че посърналият ми вид, бледостта зачервените от безсъние очи ще направят впечатление на Гройбен и ще я накарат да промени мнението си, но тя каза:
— Ах, мили Аксел, виждам, че си по-добре и че нощта те е успокоила.
— Успокоила! — провикнахме аз.
Спуснах се към огледалото. Наистина видът ми не бе толкова лош, колкото предполагах. Просто невероятно.
— Аксел — продължи Гройбен, — дълго говорихме с моя настойник. Той е решителен и смел учен и не забравяй, че неговата кръв тече и в твоите жили. Той ми разказа за своите проекти, надежди, защо и как предполага да стигне до целта си. Той ще успее, в това аз не се съмнявам. Ах, мили Аксел, какво прекрасно нещо е да се посветиш изцяло на науката! Каква слава очаква господин Лиденброк, тя ще осени и неговия другар. Когато се върнеш, Аксел, ти ще бъдеш човек равен на него, свободен да говори, да действува, свободен най-сетне да…
Девойката поруменя и не довърши мисълта си. Думите й ме ободриха. Обаче не исках още да повярвам, че ще заминем. Отидох с Гройбен в кабинета на професора.
— Чичо — казах аз, — окончателно ли е решено да заминем?
— Как! Съмняваш ли се?
— Не — отвърнах аз, за да не му противореча. — Исках само да разбера защо бързаме толкова?
— Времето! Времето, което лети с безвъзвратна бързина!
— Но днес сме едва 26 май, а до края на юни…
— Смяташ ли, невежи момко, че може толкова лесно да се стигне до Исландия? Ако не беше ме напуснал като луд, щях да те заведа в кантората на Лифендер и с-ие от Копенхаген и щеше да видиш, че от Копенхаген до Рейкявик има само един рейс.