— Е?
— Е, ако чакаме до 22 юни, ще пристигнем много късно и не ще видим как сянката на Скартарис досяга кратера на Снефелс. Следователно трябва да стигнем в най-скоро време в Копенхаген, за да потърсим някакво превозно средство. Отивай да си приготвиш куфара!
Не можех нищо да възразя. Изкачих се пак в стаята си. Гройбен ме последва. Тя се зае да подреди в едно куфарче нещата, необходими за пътуването. Тя не беше много развълнувана, сякаш ставаше въпрос за някакъв излет до Любек или Хелголанд; малките й ръчички сновяха без излишна припряност, тя говореше спокойно, изтъкваше най-разумни доводи в подкрепа на нашата експедиция. Бях очарован от нея и същевременно се ядосвах. На няколко пъти бях готов да избухна, но тя не обръщаше внимание на това и продължаваше спокойно своята работа. Най-сетне и последната каишка на куфара бе стегната. Слязох в партера.
Този ден броят на доставчиците на различни физически уреди, оръжия и електрически апарати се увеличи. Слугинята Марта съвсем се бе объркала.
— Господарят дали не е полудял? — запита ме тя.
Кимнах утвърдително с глава.
— И ще ви вземе със себе си?
Отново кимнах.
— И къде? — запита тя.
Посочих с пръст центъра на земята.
— В зимника ли? — извика старата прислужничка.
— Не — казах най-после аз. — Още по-надълбоко.
Вечерта дойде. Бях изгубил представа за изтеклото време.
— До утре сутринта — каза чичо ми. — Заминаваме точно в шест.
В десет часа се тръшнах на леглото като мъртъв. През нощта отново ме обхванаха моите страхове.
Цяла нощ сънувах бездни! Бях изпаднал в полусъзнание. Чувствувах как силната ръка на професора ме бе сграбчила, влачеше ме, погубваше ме! Падах в безкрайни пропасти с увеличаващата се скорост на тела, полетели в пространството. Животът ми се бе превърнал в безкрайно пропадане.
Събудих се в пет часа, съсипан от умора и вълнение. Слязох в столовата. Чичо ми беше на масата. Той ядеше с апетит. Погледнах го ужасен. Но и Гройбен беше тук. Не отроних нито дума. Не можех да сложа нищо в устата си.
В пет часа и половина от улицата се чу гърмолене. Една голяма кола бе пристигнала, за да ни откара на гарата в Алтона. Тя скоро бе натъпкана с багажа на чичо ми.
— А твоят куфар? — запита ме той.
— Готов е — отвърнах му отмалял.
— Донеси го по-скоро, инак заради тебе ще изпуснем влака!
Видя ми се невъзможно да се съпротивявам повече на съдбата. Върнах се в стаята си, взех куфара, бутнах го да се търкаля по стълбата и се спуснах след него.
В тоя момент чичо ми тържествено предаваше „юздите“ на своя дом в ръцете на Гройбен. Моята хубава фирландка беше запазила обичайното си спокойствие. Тя прегърна настойника си, но не можа да задържи сълзите си, когато нежните й устни докосваха страната ми.
— Гройбен! — извиках аз.
— Отивай, мили Аксел, отивай — каза тя. — Ти напускаш годеницата си, но когато се върнеш, ще намериш съпругата си.
Притиснах Гройбен в обятията си и седнах в колата. Марта и девойката ни махнаха за сбогом от прага на вратата. Двата коня, възбудени от подсвирването на кочияша, се впуснаха в галоп по пътя за Алтона.
ГЛАВА ОСМА
Алтона — истинско предградие на Хамбург, е изходен пункт на железопътната линия за Кил, по която щяхме да стигнем до брега на големия Белт18. За по-малко от двадесет минути ние бяхме вече на територията на Холщайн.
В шест часа и половина колата спря пред гарата. Многобройните денкове на чичо ми, обемистите му пътнически принадлежности бяха разтоварени, пренесени, претеглени, облепени с етикети и натоварени във фургона, а в седем часа седнахме един срещу друг в едно и също купе. Локомотивът изсвири и влакът потегли. Бяхме тръгнали.
Бях ли се примирил? Още не. Но свежият утринен въздух и бързо меняващият се пейзаж отвлече моето внимание от главната ми грижа.
Колкото до нетърпеливия професор, мислите му очевидно изпреварваха хода на прекалено бавния според него влак. Бяхме сами в купето, но мълчахме. Чичо ми повторно провери щателно джобовете си и пътническата си чанта. Разбрах, че от нещата, необходими за изпълняване на проектите му, не липсваше нищо.
Между тях се намираше и грижливо сгънат лист, носещ надслова на датското канцлерство и подписа на господин Крнстиенсен, консул в Хамбург и приятел на професора. Това щеше да ни улесни да получим в Копенхаген препоръчителни писма до губернатора на Исландия.
Зърнах също и прословутия документ, грижливо съхраняван в най-скритата преграда на портфейла му. Проклех го от цялата си душа и започнах отново да наблюдавам местността. Това бяха безкрайни, неинтересни и еднообразни, тинести и доста плодородни полета — равнина, удобна за прокарване на железопътна линия и за предпочитаните от железопътните компании прави трасета.
18
Голям и малък Белт — провлаци, които съединяват Балтийско море със Северното море. Б.пр.