Но еднообразният пейзаж не ме умори, защото след три часа влакът спря в Кил — на две крачки от морето.
Бяхме подали багажа си направо за Копенхаген и нямаше защо да се занимаваме с него. Но когато го пренасяха на кораба, чичо ми го проследи със загрижен поглед, докато багажът потъна в трюма.
От припряност чичо ми бе така добре пресметнал връзката между влака и кораба, че имахме цял ден на разположение. Параходът „Еленора“ щеше да отплава чак през нощта. Прекарахме цели девет часа в трескаво чакане. Раздразнителният пътник изпрати по дяволите администрациите на корабоплаването и железниците и правителствата, които търпели подобни безобразия. Трябваше да го подкрепя, когато занимаваше с този въпрос капитана на „Еленора“. Чичо ми искаше да го накара да тръгне незабавно, без да губи нито една секунда. Капитанът дори не го изслуша.
В Кил или другаде все трябваше да мине по някакъв начин денят. Щем, не щем, разходихме се по раззеленилия се бряг на залива, в дъното на който е разположен градецът, обиколихме гъстите гори, които му придават вид на някакво гнездо, сгушено между клоните, любувахме се на вилите с къпални. Вървяхме и роптаехме, докато най-сетне стана десет часа вечерта.
Кълбата дим на „Еленора“ чезнеха в небето, палубата потрепваше от трептенията на котела. Качихме се на борда. Бяха ни предоставени две легла, поставени едно над друго в единствената каюта на кораба.
В десет и четвърт отвързаха швартовете19 и параходът запори бързо тъмните води на големия Белт.
Нощта беше непрогледна, духаше силен вятър и морето беше развълнувано. В мрачините се появиха няколко светлини от брега, по-късно — не зная точно кога — някакъв фар замига над вълните. Това бе всичко, което помня от първото си пътуване по море.
В седем часа сутринта слязохме в Корсор, малко градче, разположено на западния бряг на Зееланд. Там се прехвърлихме от кораба във влака по нова, железопътна линия и преминахме през една също така равна като полетата на Холщайн местност.
Предстояха ни още три часа път, за да стигнем до столицата на Дания. Чичо ми не беше мигнал цялата нощ. В нетърпението си той сигурно е тикал вагона с крака.
Най-сетне, зърнал надалеч ивица море, той се провикна:
— Зунд20.
Вляво се издигаше някаква голяма постройка, която приличаше на болница.
— Това е лудница — каза един от спътниците ни.
„Отлично — помислих си аз. — Ето едно заведение, дето би трябвало да завършим дните си. Но колкото и да е голяма, тая болница все пак е много малка, за да побере лудостта на професор Лиденброк!“
Най-сетне в десет часа сутринта пристигнахме в Копенхаген. Багажът ни беше натоварен на кола и пренесен до хотел „Феникс“ в Бред Гаде. Това ни отне половин час, защото гарата е извън града. После чичо ми набързо се преоблече и ме помъкна след себе си. Портиерът на хотела говореше немски и английски, но професорът, като полиглот, му заговори на правилен датски език, човекът също му отговори на датски и му посочи где се намира Северният археологически музей.
Директор на този интересен институт, дето са събрани ценности, които позволяват да се възстанови историята на страната по старинните каменни оръжия, средновековна чаши и украшения, беше ученият професор Томсон, приятел на консула в Хамбург.
Чичо ми носеше за него препоръчително писмо. Обикновено ученият посреща хладно друг учен. Но тук стана обратното. Господин Томсон се оказа услужлив и прие сърдечно професор Лиденброк, а дори и племенника му. Едва ли е нужно да казвам, че ние не се доверихме на директора на музея: искали сме просто да посетим Исландия като любители, без никакви особени намерения.
Господин Томсон се постави изцяло на наше разположение и заедно изтичахме до пристанището, за да търсим кораб, готов да отплава.
Надявах се, че няма да намерим никакво превозно средство, но не излезе така. Датската шкуна „Валкюра“ щяла да отплава на 2 юни за Рейкявик. Капитанът, господин Биарн, беше на борда. От радост бъдещият му пътник му стисна до болка ръката. Добрият човек бе малко учуден от това ръкостискане. Той смяташе, че да се отиде до Исландия е нещо обикновено, щом това е неговият занаят. А чичо ми намираше, че това е великолепно. Почтеният капитан се възползува от тоя възторг, за да ни накара да заплатим двойно за пътуването с кораба. Но ние не обръщахме внимание на подобни дреболии.
— Бъдете във вторник в седем часа сутринта на борда — каза господин Биарн, след като прибра в джоба си внушителна сума долари.
20
Провлак между остров Зееланд и Швеция, който извежда от Северно море в Балтийско. Б.пр.