Благодарихме на господин Томсон за грижите му и се върнахме в хотел „Феникс“.
— Всичко се нарежда! Всичко се нарежда много добре! — повтаряше чичо ми. — Каква щастлива случайност, че намерихме тоя кораб, готов да отпътува! Сега ще обядваме, а след това ще разгледаме града.
Отидохме до Конгенс-Ние-Торв, неправилен площад, на който се намираше някакъв военен пост и два, изправили дула, безобидни топа, от които никой не се плашеше. Съвсем наблизо, на номер 5, имаше един френски ресторант, съдържателят и готвачът на който се наричаше Венсан. Нахранихме се задоволително срещу скромната сума от четири марки на човек.
Радвах се като дете, когато обикалях града. Чичо ми се съгласи да се разхожда. Той обаче не прояви никакъв интерес към нищо — нито към безличния кралски дворец, нито към красивия мост от XVII век, който минава под канала пред музея, нито пък към огромния кенотаф21 на Торвалдсен, украсен с ужасяващи стенописи, в който са съхранявани, произведенията на този скулптор; нито към малкия замък Розенборг, сред доста красивия парк; нито към прекрасната постройка в стил Ренесанс на борсата, нито към камбанарията й, направена от преплетените опашки на четири дракона от бронз; нито към големите вятърни мелници на крепостните стени, грамадните криле на които се издуваха от морския вятър като корабни платна.
Как чудно бихме се разхождали с моята хубава фирландка из пристанището, дето фрегатите и двупалубните кораби тихо почиваха под червените си навеси; или по раззеленилите се брегове на провлака сред сенчестия гъсталак, който притуляше цитаделата с топовете си, проврели мрачни дула между клоните на бъзето и върбите.
Но уви, бедната ми Гройбен бе далеч и едва ли можех да се надявам да я видя отново.
Чичо ми не забеляза тия очарователни места, но бе силно заинтригуван от някаква камбанария на остров Амак, дето е разположен югозападният квартал на Копенхаген.
Той ми заповяда да отидем там. Качихме се на едно малко параходче, което осигуряваше съобщенията по каналите, и не след дълго корабчето се приближи до кея Док Ярд.
Преминахме няколко тесни улички, по които каторжници в двуцветни, раирани с жълто и сиво панталони работеха, пазени от въоръжени с бичове надзиратели, и пристигнахме пред Фор-Фрелсерс-Кирк. Църквата не беше нещо забележително, но разбрах защо вниманието на чичо ми бе привлечено от доста високата камбанария, от платформата на която някаква външна стълба се виеше около върха и спиралите й се губеха в самото небе.
— Да се качим — каза чичо ми.
— Ами като ни се завие свят? — отвърнах аз.
— Какво от това. Трябва да свикнем.
— Но…
— Ела, казвам ти. Да не губим време.
Трябваше да се подчиня. Пазачът, който живееше на отсрещната страна на улицата, ни даде ключ и изкачването започна. Чичо ми вървеше пред мен с бодра крачка. Аз го следвах с ужас, защото много лесно ми се завиваше свят. Не обладавах нито равновесието на орлите, нито здрави нерви.
Всичко вървя добре, докато бяхме затворени във вътрешната спираловидна стълба, но на сто и петдесетото стъпало ме лъхна свеж въздух. Бяхме стигнали до платформата на камбанарията. Оттук почваше външната стълба с тънко перило. Стъпалата й ставаха все по-тесни нагоре и сякаш се губеха в безкрайността.
— Не, не мога! — извиках аз.
— Да не би случайно да си страхопъзльо? Качвай се! — отвърна безмилостно професорът.
Принудих се да го последвам, като се придържах в перилата. Въздухът ме замая, чувствувах как под напора на вятъра цялата камбанария се олюлява. Краката ми се подкосиха, продължих да се изкачвам на колене, после по корем. Затворих очи. Хвана ме въздушната болест.
Чичо ми взе да ме тегли за яката и така стигнах най-сетне до топката на върха.
— Гледай ти — каза ми той. — Хубаво гледай. Трябва да взимаме уроци по гледане в бездни!
Трябваше да отворя очи. Видях прихлупените, сякаш сплескани при падане къщи, обвити в пушеци. Над главата ми плуваха разкъсани облаци и поради някаква зрителна измама те ми изглеждаха неподвижни, докато камбанарията, топката и аз се движехме с невероятна скорост. В далечината, от едната страна, се разстилаше раззелененото поле, а от другата — морето блестеше под сноп лъчи. Провлакът Зунд се простираше до Елсеньор, по него се мяркаха като същински криле на чайки бели платна. На изток смътно се очертаваха през мъглата бреговете на Швеция. Цялата тая безкрайност се въртеше пред очите ми.
Трябваше обаче да стана и прав да гледам. Първият ми урок по виене на свят продължи цял час. Когато най-сетне ми бе разрешено да сляза и да стъпя на устойчивия уличен паваж, бях целият схванат.