Най-после професорът излезе от кабината си малко блед и посърнал, но все така възторжен и с пламъче на задоволство в очите.
Населението на града, заинтересувано от пристигането на кораба, от който всеки имаше нещо да получава, се бе събрало на кея.
Чичо ми бързаше да напусне своя плаващ затвор или по-скоро — своята болница. Но преди да напусне палубата, той ме заведе на предната куверта и оттам с пръст ми посочи една двувърха планина в северната част на залива — двоен конус, покрит с вечни ледове.
— Снефелс! — провикна се той. — Снефелс!
После, след като ми направи знак да пазя абсолютно мълчание, той слезе в лодката, която ни чакаше. Последвах го и след малко стъпихме на исландска земя.
Пръв ни посрещна някакъв мъж с внушителна осанка, облечен в генералска униформа. Той се оказа обаче обикновен чиновник — губернаторът на острова, самият барон, Трамп. Професорът разбра с кого има работа. Той предаде на губернатора писмата от Копенхаген и те завързаха кратък разговор по датски, в който аз съвсем естествено не взех никакво участие. Но още при тоя първи разговор стана ясно, че барон Трамп се поставя изцяло на разположение на професор Лиденброк.
Чичо ми бе посрещнат твърде любезно и от кмета, господин Финзен, който според облеклото беше не по-малко войнствен от губернатора, но също така миролюбив по характер и положение. Колкото до помощника на епископа, господин Пиктурсон, той беше на някаква обиколка в северната провинция и трябваше да отложим временно запознанството си с него. Но ние бяхме представени на един очарователен човек, чиято помощ щеше да ни бъде извънредно полезна — господин Фридриксон, преподавател по естествени науки в рейкявикското училище. Този скромен учен говореше само исландски и латински; той ми заговори на езика на Хораций и аз почувствувах, че сме създадени, за да се разбираме. Той беше единственият човек, с когото можех да разговарям по време на престоя си в Исландия.
Този прекрасен човек притежаваше жилище от три стаи, две от които остави на наше разположение. Скоро бяхме настанени заедно с багажа, количеството на който зачуди жителите на Рейкявик.
— Е, Аксел — каза чичо ми. — Всичко върви добре. Най-трудното мина.
— Как така най-трудното? — провикнах се аз.
— Разбира се. Остава ни само да слезем.
— Щом мислите така, имате право. Но аз смятам, че след като слезем, ще трябва и да се изкачим обратно.
— Това никак не ме безпокои! А сега да не губим време. Отивам в библиотеката. Може би там се намира някой ръкопис на Сакнусем и много ще се радвам, ако мога да го прегледам.
— А пък аз през това време ще разгледам града. Няма ли и вие да направите същото?
— О? Това малко ме интересува. Забележителното в тази исландска земя не е на повърхността, а под нея.
Излязох и поскитах наслуки.
Човек трудно може да се заблуди по двете улици на Рейкявик и не стана нужда със знаци да питам за пътя, нещо, което може да доведе до много недоразумения.
Градът е разположен между два хълма върху доста ниска и мочурлива местност. От едната страна го загражда грамаден поток застинала лава, който се спуска под леко наклонени прагове до морето; от другата страна се намира големият залив на Факса, затворен на север от огромния ледник на Снефелс. Тук в момента бе хвърлил котва само „Валкюра“. Обикновено английските и френските риболовни охранителни кораби пускаха котва в залива, но в момента те патрулираха по източните брегове на острова.
Най-дългата улица на Рейкявик е успоредна с брега. Тук в гредоредни къщурки, боядисани в червено, живеят търговците на едро и на дребно. Другата улица минава по на запад и извежда до едно малко езеро, на нея се намира къщата на епископа и на други граждани, които не се занимават с търговия.
За кратко време обходих тия тъжни и безлюдни улици. Понякога зървах някаква ивица бледа морава, прилична на стар, изтъркан от употреба килим или пък някакво подобие на лехи с оскъдни зеленчуци, картофи, зелки и марули, които биха подхождали най-много за лилипутска трапеза — няколко хилави шибои се протягаха към слънцето.
Към средата на нетърговската улица видях общинското гробище, оградено с насип, в което имаше много празно място. Направих няколко крачки и стигнах до къщата на губернатора — истинска барака в сравнение с общината в Хамбург, но палат в сравнение с колибите на исландците.
Между малкото езеро и града се издигаше църквата, построена в протестантски стил от камъни, които вулканите изхвърлят. При по-силните западни ветрове червените керемиди на покрива й сигурно полетяват във въздуха за голямо нещастие на богомолците.