На едно близко възвишение се издигаше Националното училище. По-късно научих от нашия домакин, че там се преподаваше староеврейски, английски, френски и датски — четири езика, от които за срам не знаех нито думица. Щях да съм последният от четиридесетте ученици в това малко училище и недостоен да спя с тях в ония двойни легла, които се затварят като гардероб и в които по-деликатните натури биха се задушили още първата нощ.
За три часа разгледах не само града, но и околностите му. Общият му изглед беше необикновено тъжен. Нямаше никакви дървета и така да се каже, никаква растителност. Навсякъде стърчаха острите ръбове на вулканичните скали. Колибите на исландците са направени от пръст и торф, а стените им — леко наклонени навътре. Те приличат на покриви, поставени направо върху земята. При това тези „покриви“ са сравнително плодородни пасбища. Благодарение на топлината на жилищата по тях расте доста добре някаква трева и по време на сенокоса хората грижливо я прибират, защото иначе добитъкът сам ще иде да пасе по тия раззеленени къщи.
През време на разходката си срещнах малцина жители. На връщане по търговската улица видях, че по-голямата част от населението беше заета със сушене, осоляване и товарене на моруна — главният износен продукт. Мъжете изглеждаха яки, но тромави — приличаха на руси хора от германско потекло със замислен поглед, които сякаш се чувствуваха извън човешкото общество — нещастни изгнаници, прокудени в тая страна на ледовете, създадена за ескимоси, предопределени от самата природа да живеят на границата на полярния кръг. Напразно се опитвах да доловя усмивка върху лицата им. Понякога те се смееха, когато мускулите им неволно се опъваха, но нито веднъж не се усмихнаха.
Облеклото им се състоеше от някаква груба черна шаячна връхна дреха от материя, известна във всички скандинавски страни под името „вадмел“, широкопола шапка, панталони с тесни червени рюшове, а обувките им представляваха сгънати парчета кожа.
Жените с тъжни и смирени лица, доста приятни, но безизразни, носеха корсажи и поли от тъмен „вадмел“. Момите слагаха върху оплетените си на венец плитки кафява плетена шапчица, а омъжените жени си връзваха цветна кърпа, над която стърчеше като надшлемник парче бяло платно.
Когато след дългата разходка се върнах в дома на господин Фридриксон, заварих чичо си с нашия домакин.
ГЛАВА ДЕСЕТА
Обедът беше готов. Професор Лиденброк се нахвърли лакомо, тъй като от принудителната диета на кораба стомахът му се беше превърнал в бездънна бездна. Ястиетата — по-скоро датски, отколкото исландски — не бяха нещо особено. Но нашият домакин беше много повече исландец, отколкото датчанин, и ми напомни за древното гостоприемство. Ние се чувствувахме очевидно много повече у дома си, отколкото самият той.
Разговорът се водеше на исландски, като чичо ми вмъкваше и немски думи, а господин Фридриксон — латински, за да мога и аз да го следя. Той се въртеше около научни проблеми, както подобава на учени, но професор Лиденброк се държеше извънредно предпазливо и при всяко изречение ми заповядваше с очи абсолютно мълчание за бъдещите ни намерения.
Още в самото начало господин Фридриксон запита чичо ми за резултатите от издирванията му в библиотеката.
— Вашата библиотека ли — извика професорът. — Но тя се състои само от някакви изпокъсани книги и рафтовете са почти празни.
— Как? — отвърна господин Фридриксон. — Ние притежаваме осем хиляди тома, много от които са ценни и редки произведения на староисландски език, както и всички нови книги, които ни се доставят всяка година от Копенхаген.
— Къде са тия осем хиляди тома? Аз лично…
— Те обикалят страната, господин Лиденброк. На стария леден остров хората обичат да се учат. Няма селянин или рибар, който да не знае да чете, всички четат. Ние смятаме, че книгите не са създадени да мухлясват зад някакви решетки, далеч от жадните погледи. Създадени са за читателите. Така че книгите от библиотеката минават от ръка на ръка, прелистват се, четат се и се препрочитат и често се връщат по рафтовете едва след една или две години.
— А през това време — каза чичо ми с известно негодувание — чужденците…
— Какво да се прави? Чужденците си имат библиотеки и преди всичко нашите селяни трябва да се образоват. Повтарям ви, ученолюбието е в кръвта на исландците. През 1816 година е образувано Литературно дружество и то се развива много добре. Чуждестранни учени се гордеят, че са негови членове. Дружеството издава книги, предназначени за образованието на нашите сънародници, и върши истинска услуга на страната. Ако желаете да станете наш член-кореспондент, господин Лиденброк, ще ни направите голямо удоволствие.