Освен това професор Лиденброк беше уредник на минералогическия музей на руския посланик господин Струве — една ценна сбирка с европейска известност.
Ето какъв бе човекът, който ме викаше с такова нетърпение. Представете си висок слаб мъж с желязно здраве и руси младежки коси, които намаляваха с цяло десетилетие петдесетте му години. Големите му очи непрекъснато играеха зад внушителните очила; дългият му тънък нос приличаше на върха на остър меч. Злите езици твърдяха дори, че носът му бил намагнетизиран и привличал железните стърготини. Това бе чиста клевета: той привличаше само емфие, но за да бъдем точни, трябва да кажем — в големи количества.
Ако прибавим към това, че чичо ми правеше крачки, математически изчислени, близо цял метър, и ако кажа, че когато вървеше, той държеше юмруците си здраво стиснати — признак на буен темперамент, човек ще има достатъчна представа за него, за да избягва дружбата му.
Той живееше в къщичката си на Кьонигщрасе — постройка от тухли и греди с назъбен покрив. Тя имаше изглед към един от лъкатушните канали, които кръстосват центъра на най-стария хамбургски квартал, който за щастие пожарът през 1842 година бе пощадил.
Старата къща беше наистина малко наклонена и издаваше търбуха си към улицата. Покривът й бе килнат встрани като фуражката на студент от Тугенбунд3 и отвесните линии на стените й поразкривени, но въпреки всичко тя се крепеше благодарение на един стар бряст, врязан във фасадата й, който провираше напролет разцъфналите си клони през прозорците.
За един германски професор чичо ми беше все пак богат. Къщата му принадлежеше напълно, с цялото си съдържание. Съдържанието се състоеше от кръщелницата му Гройбен, млада седемнадесетгодншна фирландка4, слугинята Марта и аз. В качеството си на племенник и на сирак аз станах помощник-ординатор в опитите му.
Признавам, че се залових с охота за геоложките науки. Във вените ми течеше кръв на минералог и никога не скучаех сред скъпоценните си камъчета.
Всъщност в къщичката на Кьонигщрасе можеше да се живее щастливо въпреки припрения характер на нейния собственик, защото той все пак ме обичаше, макар да го проявяваше малко грубо. Но този човек извънредно много бързаше, искаше да изпревари дори и природата.
През април той посади в гледжосаните саксии в салона корени от грамофончета и резеда и всяка сутрин редовно отиваше да дърпа листенцата им, за да ускори растежа.
Сега ми оставаше само едно — да се подчиня на тоя чудак. И аз се спуснах към кабинета му.
ГЛАВА ВТОРА
Кабинетът беше истински музей. Тук бяха събрани всички образци на минералното царство, надписани и отлично подредени според трите големи групи: възпламенителни, метали и литоиди5.
Как добре познавах тия ценни украшения на минераложката наука! Колко пъти съм предпочитал, вместо да скитам с моите връстници, да избърсвам праха от тия графити, антрацити, въглища, лигнити и торфове. А асфалта, смолите, органическите соли, които трябваше да опазвам от най-дребната прашинка! А металите — като се почне от желязото и се стигне до златото — губеха относителната си стойност пред пълното равенство с тия научни мостри. Всички тия камъни щяха да стигнат, за да се построи наново къщата на Кьонингщрасе и дори с още една хубава стая, в която бих се наредил чудесно.
Но когато влязох в кабинета, съвсем не мислех за всички тия чудеса. Мислите ми бяха устремени към чичо ми. Той беше потънал в широкото си, тапицирано с утрехтско кадифе кресло и държеше в ръцете си някаква книга, която разглеждаше с извънредно голямо възхищение.
— Каква книга! Каква книга! — се провикна той.
Това възклицание ми напомни, че в свободното си време професор Лиденброк беше също така и библиофил, но в неговите очи една стара книга беше ценна само ако тя е рядкост или пък трудно се разчита.
— Не виждаш ли? — каза ми той. — Това е неоценимо съкровище, което открих тази сутрин, когато се ровех в дюкянчето на евреина Хевелиус.
— Великолепно! — отвърнах аз с престорено възхищение. И наистина какъв смисъл има да се вдига толкова шум заради някаква стара книга, гърбът и корицата на която изглеждаха направени от груба телешка кожа — някаква жълтеникава книга, от която висеше избеляла панделка?
Възторжените възклицания на професора обаче не стихваха.
— Погледни — каза той, като задаваше въпроси и сам си отговаряше. — Красива ли е? Да, прекрасна! И каква подвързия! Лесно ли се отваря тази книга? Да, защото остава отворена на коя да е страница! А добре ли се затваря? Да, защото корицата и страниците прилягат много добре и не се отделят, не зеят. А по гърба й след седемстотин години съществуване няма нито една гънка! Ах, това е подвързия, с която Бозериан, Клос или Пюрголд биха се гордели!
3
Тугенбунд — дружества, образувано през 1808 година от германските студенти, които си поставили за цел изгонването на Наполеоновите войски. Б.пр.