— По море, като прекося залива. Този е най-прекият път.
— Естествено. Но е невъзможно да го използувате.
— Защо?
— Защото няма нито една лодка в Рейкявик.
— Ах! Дявол да го вземе!
— Ще трябва да отидете по суша, все по брега. Ще вървите малко повече, но ще бъде по-интересно.
— Добре, но ще ни бъде нужен водач.
— Аз мога да ви посоча човек.
— Може ли да се разчита на него? Интелигентен ли е?
— Да. Той живее на полуострова. Ловец е на ейдери24. Много е ловък и ще останете доволен от него. Той говори отлично датски.
— А кога мога да го видя?
— Ако желаете, още утре.
— А защо не днес?
— Защото той ще пристигне в града едва утре.
— Тогава утре — отвърна чичо ми с въздишка.
Тоя важен разговор завърши след малко. Немският професор и исландският преподавател си размениха сърдечни благодарности. По време на обеда чичо ми научи важни неща: историята на Сакнусем, причината за написването на тайнствения документ, разбра, че нашият домакин няма да го придружава в експедицията и че от утре ще има на разположение водач.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
Привечер се поразходих край брега на Рейкявик и се прибрах рано. Легнах си в голямото дъсчено легло и заспах дълбоко.
Когато се събудих, чух чичо си да говори оживено в съседната стая. Станах веднага и побързах да отида при него.
Той говореше на датски с някакъв едър здравеняк. Тоя мъжага беше навярно надарен с необикновена сила. Замечтано сините му очи на много едрото и с доста наивен израз лице ми се видяха умни. Дългите му коси, които и в Англия биха минали за червеникави, се спускаха до атлетическите му рамене. Движенията на островитянина бяха гъвкави, но той рядко ръкомахаше, сякаш не познаваше или пренебрегваше езика на жестовете. Всичко в него говореше за съвършено тих, спокоен характер. Човек чувствуваше, че този мъж не очаква от никого нищо, работи, каквото си иска, и че нищо на света не може да разтърси или да смути неговия мироглед.
Долових отсенките на тоя му характер в начина, по който исландецът слушаше разпаления брътвеж на събеседника си. Скръстил ръце, той не се помръдна дори при най-невъздържаните ръкомахания на чичо ми; когато отричаше нещо, главата му се завърташе отляво надясно, а за да изрази съгласие, той я поклащаше, но толкова леко, че дългите му коси едва се размърдваха. Сдържаните му движения бяха почти скъпернически.
Външността на този човек с нищо не издаваше, че е ловец. Той положително няма да подплаши дивеча, но как ли се приближава до него?
Всичко ми стана ясно, когато господин Фридриксон ми обясни, че този невъзмутим човек бил ловец само на ейдери — птица, пухът на която представлява най-голямото богатство на острова. И наистина за събирането на този пух, наречен едредон25, не са необходими много движения.
В първите дни на лятото женската на ейдера, прилична на красива патица, прави гнездото си в канарите на фиордите, които прорязват целия бряг. Веднъж направила си гнездо, тя го постила с тънки перца, които скубе от корема си. Веднага след това ловецът — или по-точно търговецът — пристига, взема гнездото и женската започва отново работата си. Това продължава дотогава, докато има пух. Когато се оскубе съвсем, идва ред на мъжкаря. Но твърдите му и груби перца нямат никаква търговска стойност и ловецът не си прави труд да краде постелята на гнездото. Най-после гнездото е готово, тогава женската снася яйца, малките се излюпват, и следната година — нова реколта на пух.
Тъй като ейдерът не избира стръмни скали за гнездото си, а по-скоро достъпни и полегати скали, които се спускат към морето, исландският ловец може да упражнява занаята си без особена мъка. Той е своеобразен земеделец, който не е принуден да сее и жъне реколтата си, а само я прибира.
Този сериозен, не много подвижен и мълчалив човек се наричаше Ханс Биелке. Той бе дошъл по препоръката на господин Фридриксон. Това беше бъдещият ни водач.
Маниерите му рязко се отличаваха от тия на чичо ми.
При все това те лесно се разбраха. Нито единият, нито пък другият държеше за цената. Ловецът беше готов да приеме, каквото му предложат, професорът — да даде, каквото му поискат. Едва ли някоя сделка е била сключвана по-лесно.
Уговорено бе Ханс да ни заведе до село Стапи, разположено на южния бряг на полуостров Снефелс, в подножието на самия вулкан. Трябваше да се изминат пеш около 22 мили — разстояние, което според чичо ми можеше да бъде изминато за два дни.