— Не ще и съмнение — отвърнах аз. — А водачът?
— О! За него не ме е грижа. Тия хора вървят и просто не забелязват, че вървят. Този пък прави толкова малко движения, че едва ли се уморява. Впрочем при нужда ще му отстъпя коня си. Ако не се пораздвижа, скоро ще се схвана. С ръцете съм добре, но трябва да се мисли и за краката.
Ние продължавахме бързо да напредваме. Местността беше почти пустинна. Тук-таме някой усамотен чифлик, някоя самотна boer30, изградена от дърво, пръст и парчета лава, изникваше като просяк край изровения път. Тия разнебитени колиби сякаш молеха минувачите за милостиня и току-виж, човек наистина им подхвърлил някоя пара. В тази местност нямаше никакви пътища, дори никакви пътечки, и растителността, колкото и оскъдна да бе, бързо заличаваше следите на малкото пътници.
При все това тази област, която се намираше на две крачки от столицата, минаваше за една от обитаваните и обработвани части на Исландия. Какво ли пък представляват още по-безлюдните пустини? Бяхме изминали половин миля, а не срещнахме нито един селянин пред прага на колибата си, нито един див овчар да пасе някое диво като самия него стадо — забелязахме само няколко оставени на воля крави и овце. Какво ли пък представляваха областите, опустошени от еруптивни явления, вулканични изригвания й подземни трусове?
Трябваше да се запознаем с тях по-късно, но разглеждайки картата на Олсен, аз видях, че като вървим по лъкатушната ивица на брега, ние се отдалечаваме от тях. И наистина вулканичните явления са съсредоточени преди всичко във вътрешността на острова. Там хоризонталните скалисти пластове — „трапс“ на скандинавски език, — еруптивните ивици, базалтът, туфът, както и целият конгломерат от вулканични образувания, потоци от застинала лава и разтопен порфирий, са превърнали тази страна в нещо ужасно, и свръхестествено. Тогава не подозирах гледката, която ни очакваше на полуостров Снефелс, където опустошенията на стихийната природа образуваха невъобразим хаос.
След два часа стигнахме до селището Гуфенес, наричано още „Aoalkirja“ или главна църква. Нямаше нищо забележително, само няколко къщурки, които едва ли биха образували паланка в Германия.
Ханс спря тук половин час, той раздели с нас скромния обед и на въпросите на чичо ми какъв е пътят отвръщаше с „да“ или „не“, а когато го запитахме къде смята да нощуваме, той отвърна само:
— Гардер.
Погледнах картата, за да разбера какво представлява Гардер, Видях някакво селище на брега на Хвалфиорд, на четири мили от Рейкявик. Показах го на чичо си.
— Само четири мили! — каза чичо ми. — Четири мили от двадесет и две! Нищо и никаква разходка!
Той поиска да направи някаква забележка на водача ни, но Ханс не му отговори, мина пред конете и закрачи.
Три часа по-късно трябваше да заобиколим Колафпорд, като прекосихме безцветните морави на пасбищата — това заобикаляне ни спестяваше трудности и забавянето от едно преминаване на този залив. Скоро навлязохме в един „pingstader“ — общински център, наричан Ейулберг. Камбанарията на църквата би отмерила дванадесет часа, ако исландските църкви бяха достатъчно заможни и имаха часовници. Но те приличаха извънредно много на енориашите си, които не притежават часовници и се справят и без тях.
Тук напоихме конете, поехме по някакъв бряг, тясната ивица на който се провираше между верига от хълмове и морето, стигнахме на един дъх „Aoalkirja“ в Брантар, а на една миля по-далеч — до Сорбьор, „annexia“ — параклис, разположен на южния бряг на Хвалфиорд.
Беше четири часа следобед; бяхме изминали четири мили.
На това място фиордът имаше най-малко половин миля ширина. Вълните шумно се разбиваха в острите скали, заливът се разширяваше между високи около три хиляди стъпки скалисти отвесни стени — забележителни с кафявите си пластове, прорязани от тънки бигорни слоеве с червеникав оттенък. Колкото и умни да бяха нашите коне, преминаването на истински морски ръкав върху гърба на тия четириноги не предвещаващо нищо добро.
„Ако са наистина умни — мислех си аз, — няма да се опитат да минат. Във всеки случай аз ще бъда по-умен от тях.“
Но чичо ми не искаше да чака. Той пришпори коня си към брега. Конят подуши последната вълна, която лизна брега, и спря; чичо ми, ръководен от собствения си инстинкт, подкани животното да тръгне напред. Конят отново се дръпна и поклати глава. Последваха ругатни и удари с камшик, на което конят отвърна с ритници и ездачът загуби равновесие, най-после малкото конче клекнали се измъкна между краката на професора, като го остави разкрачен върху два камъка като родоския колос.