— Ах, проклето животно! — извика ездачът, внезапно превърнат в пешеходец и посрамен като кавалерийски офицер, прехвърлен в пехотата.
— Farja — каза водачът ни, като го докосна по рамото.
— Как! Сал ли?
— Der31 — отвърна Ханс, като му посочи една лодка.
— Да — извиках аз. — Има сал.
— Защо не казахте преди? Хайде да тръгваме.
— Tidvatten — продължи водачът.
— Какво каза?
— Каза прилив — отвърна чичо ми, превеждайки датската дума.
— Вероятно трябва да се чака приливът.
— Forbida? — запита чичо ми.
— Ja — отвърна Ханс.
Чичо ми тупна с крак, а конете тръгнаха към сала.
Аз много добре схванах необходимостта да се изчака времето на прилива, за да се премине фиордът. В момента когато приливът достигне, най-високата си точка, морето е съвсем гладко. Тогава приливът, и отливът не оказват никакво чувствително въздействие и салът не е застрашен да бъде завлечен било на дъното на залива, било сред океана.
Благоприятният момент настъпи едва в шест часа вечерта. Чичо ми, аз, водачът, двамата лодкари и четирите коня се настанихме върху една доста неустойчива плоска лодка. Свикнал с парните салове на Елба, аз гледах на греблата на лодкарите като на твърде жалки двигатели. Преминаването на фиорда отне цял час, но мина без произшествия. Половин час по-късно ние стигнахме до „Aoalkirkja“ в Гардер.
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
Трябваше да е вече нощ, но на шестдесет и петия паралел дневната светлина на полярните области не трябваше да ме учудва. В Исландия през месец юни и юли слънцето не залязва.
Въпреки това обаче температурата беше спаднала. Беше ми студено и бях много гладен. Радостно приветствувах „boer“-ата, която ни посрещна гостоприемно.
Това бе къщата на обикновен селянин, но гостоприемството му бе гостоприемство на един крал. Щом пристигнахме, стопанинът ни подаде ръка и без повече церемонии ни направи знак да го последваме.
Ние го последвахме в буквалния смисъл на думата, защото беше невъзможно да вървим редом с него по дългия, тесен и тъмен коридор, който водеше в жилището, изградено от недодялани греди, и извеждаше към четирите стаи: кухнята, тъкачната работилница, badstofa — спалнята на семейството, и най-хубавата стая, определена за гости. Чичо ми, чийто ръст не са имали предвид, когато са строили къщата, не пропусна случай три-четири пъти да си удари главата в тавана.
Въведоха ни в предназначената за нас стая — широко помещение с утъпкан пръстен под и осветявано от един прозорец. Вместо стъкла бяха опънати твърде непрозрачни агнешки ципи. За дюшеци служеха купчинки сено, разхвърляни между две дървени рамки, боядисани червено и украсени с исландски народни умотворения. Не очаквах такива удобства. В къщата обаче силно миришеше на сушена риба, солено месо и цвик, този мирис дразнеше обонянието.
След като свалихме пътническите си принадлежности, стопанинът ни покани да преминем в кухнята — единствената стая, в която се пали огън, дори и в най-големите студове.
Чичо ми побърза да се отзове на тази любезна покана. Аз го последвах.
Коминът на кухнята беше първобитен — в средата на стаята някакъв камък служеше за огнище — един отвор пропускаше дима. Кухнята служеше и за столова.
С влизането ни стопанинът ни поздрави, сякаш изобщо не беше ни виждал, с думата „saell vertu“, която означава „бъдете щастливи“, и ни целуна по бузата.
След това жена му произнесе същата дума и на свой ред ни целуна. После двамата съпрузи, сложили дясната си ръка на сърцето, се поклониха дълбоко.
Трябва да кажа, че исландката беше майка на деветнадесет деца. Голямо и мало пъплеше сред облаците пушек, които се издигаха от огнището и изпълваха стаята. На всяка стъпка виждах някаква малка, руса, тъжна главичка, изплувала от мъглата. Те приличаха на цяла върволица не много добре измити ангелчета.
Чичо ми и аз посрещнахме радостно хлапетата и скоро три-четири от тях накацаха по раменете ни, още толкова насядаха върху коленете ни, а останалите се завряха между краката ни. Ония, които говореха, повтаряха „saell vertu“ във всички възможни тонове. Оная пък, които не можеха още да говорят, крещяха не по-малко от другите.